Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Когато вратата се затваря, вкусът на морска вода в yстата ѝ се разтваря в тежката мъка, която се събира в гърлото ѝ, толкова пълно, че тя трябва да се привдигне в леглото, за да може да диша; сълзи се стичат от нейните замъглени очи и осоляват ъглите на устата ѝ, докато голите стени на стаята придобиват отново своята реалност и потъмняват. Тъй както, когато беше на четиринайсет години и целият свят – дървета, слънце и звезди, щяха да затанцуват на място, ако загубеше двайсет фунта, само двайсет фунта. Какво значение би имало това за бога, от когото зависеше формата на всяко цвете в полето? Само че сега тя не се моли за това, сега тя знае, че това е суеверие, и всичко, което иска, е всъщност онова, което тя имаше само преди минута – него в стаята, него, който, когато беше добър, можеше да я превърне в цвете, който можеше да я съблече от плътта ѝ и да и превърне в сладък въздух. "Сладка Рут" я наричаше той и ако само беше казал "сладка", докато ѝ говореше, тя можеше да отговори и той щеше да е тук, между тия стени. Не. Тя знаеше още от първата нощ, че съпругата ще спечели. Те бяха свързани. Във всеки случай тя се чувства наистина отвратително;вълна от желание да повръща я връхлита и измива голямата ѝ мъка.

Тя отива в клозета, коленичи на тухления под и наблюдава спокойния овал на водата в клозетната чиния, като че ли това ще помогне нещо. Тя не мисли, че трябва да повърне, но все пак стои там, понеже това ѝ доставя удоволствие; голата ѝ ръка е върху ледения ръб на порцелана и тя все повече свиква с това, което я застрашава в корема, което не изчезва, което остава у нея, така че в това състояние на отпадналост започва да ѝ се струва, че това нещо, което я разболява, е приятел.

Той тича през по-голямата част от пътя до болницата. Един блок нагоре по Съмър стрийт, после надолу по Йънгкуист, една улица, успоредна на Уайзър на север, една улица с тухлени жилищни блокове и оставени на доизживяване търговски сгради, обущарници, излъчващи скрития мирис на гьон, тъмни сладкарнички, застрахователни агенции със снимки по прозорците на пострадали от ураган, бюра за недвижими имоти със златни надписи, една книжарница. По един стар дървен мост Йънгкуист стрийт пресича железопътната линия, която се промъква между стени от почернял камък, шуплест от сажди като мъх, през центъра на града, нишки от метал, дълбоко долу в тъмнината, подобно на река, леко оцветени в розово, като при залез, от неоновите светлини на ресторантчетата по Рейлуей стрийт. До него достига музика. Тежките дъски на стария мост, восъчно-черни от пушека на локомотивите, трополят под краката му. Израснал в малък град, той винаги изпитваше страх да не бъде премазан в някой краен квартал на големия град.

Затичва се по-бързо; тротоарът се разширява, започват такситата на паркинга, а едно ново амфитеатрално кино на открито гледа към старата сграда на Асоциацията на младите християни. Той пресича уличката горе между сградата на Асоциацията и една църква от варовик, чиито прозорци, покрити с олово, показват към улицата библейски сцени, само че от обратната страна. Не може да разбере какво правят фигурите по тях. От един висок прозорец на Асоциацията се чува тракане от игра на билярд; иначе широката страна на зданието е без живот. През стъклената странична врата той вижда стар негър, който се носи нагоре в зелената аквариумна светлина. Под краката си усеща меките семена на някакво дърво. Неговите тропически тесни листа представляват черни остриета на фона на тъмното жълто небе. То е донесено от Китай или Бразилия, или от някъде другаде, защото издържа на сажди и дим. Паркингът пред болницата "Сейнт Джоузеф" е една квадратна асфалтова ивица, чиито страни са оградени от някакви градски дървета; над техните върхове, в това безкрайно открито пространство, той вижда луната и за миг се спира и разговаря с нейния печален лик. Спира застинал върху своята малка, изкачваща се по асфалта сянка, за да погледне нагоре към небесния камък, който отразява с метален блясък камъка, нарастващ под топлата му кожа. "Направи всичко да бъде добре !", моли ѝ се той и влиза през задния вход.

Заека върви надолу по покрития с линолеум хол, напоен с мириса на етер, към гишето в предната му част.

– Енгстръм – казва той на сестрата зад машината. – Мисля, че жена ми е тук.

Нейното пълно лице е оградено като малък кръгъл кейк в ленено платно. Тя преглежда картоните и кимва:

– Да! – като се усмихва.