Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Позирала ли си за картини?

– Искаш да кажеш на хлапаци от колежа? Не.

– Имала ли си вземане-даване с момченца?

– Виж, може би трябва да си кажем сбогом.

При мисълта за това брадичката ѝ се отпуска, очите ѝ парят и тя го ненавижда прекалено много, за да сподели тайната си. Тайната ѝ вътре в нея като че няма никаква връзка с него, това едро тяло, което се движи тромаво до нея под уличните лампи, бледен като привидение, очакващ да чуе думите, които щяха да го нашибат като камшици. С мъжете е ака, те придават особено значение на казаното. Заека ѝ изглежда друг човек, с тая разлика, че в неведението си той се беше свързал с нея и тя не може да го остави и да си отиде. С унизителна признателност тя го чува да казва:

– Не, не искам да кажа "сбогом". Искам само отговор на един мой въпрос.

– Отговорът на твоя въпрос е "да".

– Харисън?

– Защо Харисън има толкова голямо значение за теб?

– Защото той вони. И ако Харисън е същото за тебе, каквото съм и аз, то и аз тогава воня.

Те понякога са еднакви за нея – фактически тя би предпочела Харисън само за разнообразие, само затова, че той не настоява да е най-великото нещо, което изобщо е съществувало, но тя лъже.

– Ти съвсем не си същото за мене. Ти не си в същата дъга.

– Е, аз изпитах доста странно чувство, когато седях там срещу вас в ресторанта. Всъщност какво точно си правила с него?

– О, не зная какво се прави. Правиш любов, опитваш се да станеш близък с някого.

– Добре, би ли направила с мене всичко, което си правила с него?

Кожата ѝ изтръпва от това по много особен начин, свива се така, че тялото ѝ се чувства изцедено и отвратено oтвътре.

– Щом искаш това от мене.

Откакто живееше с него, нейната стара кожа е като изопната.

Начинът, по който той се успокоява, е просто детински. Предните му зъби блясват щастливо.

– Само веднъж – обещава той. – Честна дума. Никога няма да искам от тебе това пак.

Опитва се да я прегърне, но тя се отдръпва. Единствената ѝ надежда е, че няма да говорят повече за това.

Горе в апартамента той пита тъжно:

– Готова ли си?

Тя е поразена от безпомощността в неговата поза; в тъмнината, към която нейните очи не са привикнали, той ѝ се вижда като мъжки костюм, увиснал на широката бяла топка на неговото лице.

Тя пита:

– Уверен ли си, че трябва да говорим все за едно и също нещо?

– А за какво мислиш, че трябва да говорим?

Той е прекалено изтънчен, за да произнесе думите.

Тя казва:

– Добре.

– Веднага – настоява той.

– Без всякакво чувство. Ти просто го искаш.

– Аха... Толкова ли е ужасно за тебе?

Този проблясък от нейния нежен заек я окуражава.

– Мога ли да попитам какво съм направила?

–Не ми хареса начинът, по който се държа тази вечер.

– А как се държах?

– Като такава, каквато си била.

– Не съм имала такова намерение.

– Точно така. Тази вечер те видях по този начин, почувствах стена между нас и това е единственият път да се мине през нея.

– Това е доста хитро. Ти просто наистина го искаш.

Тя жадува да се нахвърли отгоре му с юмруци, да му каже да се маха. Но това време е минало.

Той повтаря:

– Толкова ли е ужасно за тебе?

– Добре, ужасно е, понеже ти мислиш, че е.

– Може би не мисля така.

– Виж, аз те обичах.

– Добре, и аз те обичах.

– А сега?

– Не зная. Искам да се успокоя.

Сега пак тия проклети сълзи. Опитва се да избърза с думите си, преди гласът ѝ да се разтроши.

– Това е мило от твоя страна. Това е героично.

– Не бъди толкова хитра! Слушай! Тази вечер ти се обърна срещу мен. Имам нужда да те видя на колене.

– Е, само това...

– Не. Не е само това.

Двете високи чаши дайкири бяха беден експеримент; тя иска да спи и езикът ѝ чувства кисел вкус. Усеща в стомаха си необходимостта да го задържи и се пита: "Дали това ще го уплаши? Няма ли това да убие нея в него?"

– Ако го направя, какво ще докаже това?

– Ще докаже, че си моя.

– Да си сваля ли дрехите?

– Разбира се.

Той съблича своите бързо и ловко и застава до тъмната стена с великолепното си тяло. Навежда се сковано, вдига едната си ръка и я окачва на рамото си, не знаейки какво да прави с нея. Цялата му стеснителна поза има тия криле на напрежението, сякаш той е ангел, очакващ някаква вест. Когато смъква и последната си дреха, нейните ръце, докосвайки страните ѝ, усещат студ. През последния месец на нея постоянно ѝ беше студено; температурата ѝ спадаше или нещо подобно. В засилващата се светлина той леко се отмества. Тя затваря очи и си казва: "Те не са толкова отвратителни. Не са."