Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Рут се смее: той не е сигурен, че е искал тя да реагира така.

– Това не е вярно!

Тренираните длани на Харисън започват да барабанят още по-нервно.

– Той самият ми го каза. Но това не беше нещо, което аз не знаех. Цялото училище го знаеше.

Така ли? Никой изобщо не му е казвал.

Рут се обажда:

– Господи, хайде да не говорим повече за баскетбол . Всеки път, когато изляза с това копеле, ние не говорим за нищо друго.

Той се пита: "Дали върху лицето му се бе появило съмнение и тя казва това само за да го успокои? Дали някъде дълбоко в себе си тя не изпитва съжаление към него?"

Харисън може би мисли, че е по-противен, отколкото подобава на неговата търговско-заседателска учтивост. Той вади цигара и един "Ронсън" [35] Запалка. – Бел. пр. от гущерова кожа. Заека се обръща към Маргърит – по начина, по който това действа на нервите по врата му, сякаш зазвънява някакъв звънец, спомня му нещо далечно... кара го да мисли, че той се е обърнал към нея точно по същия начин преди милион години – и казва:

– Вие изобщо не ми отговорихте.

– Глупак, не зная къде е. Предполагам, че си е вкъщи. Бешe болен.

– Само болен или...

Устата на Харисън прави смешна гримаса, едновременно се усмихва и се свива, като че представя за пръв път на свои селски приятели този малък манхатънски трик; той почуква главата си, за да е сигурен, че те "ще разберат".

– "...болен, болен, болен?"

– Във всяко отношение – казва Маргърит.

По лицето ѝ преминава сянка на сериозност, която сякаш се отдалечава нея и Хари, който забелязва това, от другите и ги отнася в странното пространство от преди милион години, от което те се бяха отклонили: някакво особено чувство за виновност пронизва Заека за това, че е тук, а не е там, където никога не е бил. Рут и Харисън насреща, леко оцветени от червената светлина, трепкаща в стакато, изглеждат като призраци, които надзъртат към тях от центъра на ада.

– Скъпа Рут – обръща се към нея Харисън, – как си? Често се безпокоя за тебе.

– Не се безпокой за мен – отвръща тя, но все пак изглежда доволна.

Негърката донася напитките им и Харисън слага своя "Ронсън" с гущеровата кожа до чашата си, сякаш да намекне, че е за продажба.

– Знаеш ли – казва той на Хари със сладка усмивка, като че ли беседваше с някое дете, – че Рут и аз веднъж отидохме заедно до Атлантик сити?

– С още една двойка – пояснява тя на Хари.

– Отвратителна двойка – възкликва Харисън, – която предпочиташе жалкото уединение в своето бунгало пред златната слънчева светлина навън. По-късно мъжът с едва скривана гордост ми довери, че се е наслаждавал на пълен оргазъм единайсет пъти през тоя твърде кратък период oт трийсет и шест часа.

Маргърит се смее:

– Откровено казано, Рони, като те слуша човек как приказваш понякога, ще помисли, че си бил в Харвард.

– Принстън – поправя я той. – Принстън е впечатлението, което искам да оставя. Тук наоколо не ценят кой знае колко Харвард.

Заека поглежда Рут, за да види дали тя все още е с него. С безпокойство забелязва, че второто дайкири е на път, а първото вече е изпразнено. Тя се кикоти:

– Ужасното при тях беше – казва тя, – че го направиха и в колата. Бедният Рони се опитваше да кара през цялото това неделно нощно движение, а аз гледах назад при светлината на стоповете... роклята на Бетси беше вдигната до врата ѝ.

– Не карах из целия път – прекъсва я Харисън. – Спомняш ли си, че накрая ние го заставихме да кара.

Главата му се навежда към нея в потвърждение и розовият му скалп лъсна.

– Да – Рут поглежда в чашата си и отново се изкикотва, може би при мисълта за голата Бетси.

Харисън следи внимателно ефекта от всичко това върху Заека.

– Тоя младеж – продължава той с рекламно спокойния глас, с който се предлага сделка – имаше интересна теория. Той смяташе, че точно в решителния... – как да кажа? – момент трябва да удариш партньора си колкото можеш по-силно право в лицето. Ако, разбира се, си в удобна позиция за това. Иначе удряй където можеш.

Зека примигва: той наистина не знае какво да каже за всичко това. И точно тогава, в момента когато присвива очи, заедно с алкохола, който се изпаряваше под ребрата му, той чувства как остава равнодушен към всичко това. Той се смее, наистина се смее. Всички те могат да вървят по дяволите!

– Е, а какво мислеше той за хапането?

Усмивката на Харисън: "Разбрах ти номера, приятелю", застива. Неговите рефлекси не са достатъчно бързи, за да понесат този внезапен обрат.