Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Той и Рут сядат в едно сепаре близо до фасадата, откъдето през прозореца по тях трепти червена светлина и неоновият кастанет на надписа отвън мига назад-напред между двете положения, имитиращи щракване с пръсти. Това розово трептене смъква тежестта от лицето на Рут. Тя седи срещy него. Той се опитва да си представи живота, който е водила; едно гадно място като това вероятно изглежда за нея по-приветливо, както съблекалня в стадион би била за него. Но само мисълта за това го прави нервен; нейният разпуснат живот, както и собственото му семейство, са неща, които той се старае да държи зад тях.

Той беше щастлив само когато оставаше в жилището ѝ вечер, когато тя четеше детективски романи, а той тичаше до гастронома за джинджърейл [32] Сладко газирано питие, подправено с джинджифил. – Бел. пр. , а и някои други вечери, когато отиваха на кино, но нищо не можеше да се сравни с онова. Оная първа нощ той наистина се възползва от дайкирито, но след това не се интересуваше вече дали изобщо щеше да има друга и вярваше, че и с нея бе същото. За известно време тя се държеше така, но по-късно нещо започна да я paзяжда; тежка е в леглото и понякога за миг го гледа тъй, сякаш е някакво прасе. Той не знае какво прави по-различно, но чувства, че донякъде непринудеността я няма вече. Така тази вечер нейната тъй наречена приятелка Маргърит ѝ се обади по телефона. Звънът на телефона го изкарва извън кожата му от уплаха. Той мисли, че това ще е полицията или майка му, или някой друг; има чувството, че нещо става от другата страна на планината. Два-три пъти след като се беше настанил тук, телефонът звъня и един дебел мъжки глас питаше: "Рут?", или просто прекъсваше, изненадан от гласа на Заека. Когато те упорстваха, Рут просто казваше няколко "не" в слушалката и за щастие повече не ги безпокояха. Тя знаеше как да се справя с тях и във всеки случай те бяха само около петима, които изобщо се обаждаха. Като че ли миналото беше лоза, която се крепеше само на тия пет плитки корена и се изкореняваше лесно, оставяйки я чиста и непорочна, сякаш нищо не е било.

Тази вечер обаче Маргърит изскача от това минало и иска те да слязат до "Кестънет", и Рут също иска това, а Заека я придружава. Малко разнообразие. Той се отегчава.

Пита я:

– Какво искаш?

– Дайкири.

– Сиурна ли си? Сигурна ли си, че няма да ти стане лошо от него?

Той е, забелязал, че понякога тя изглежда малко недобре и не иска да яде, а понякога яде вън от къщи.

– Не, не съм сигурна, но защо, дявол да го вземе, да не ми стане лошо?

– Е, аз не зная защо. Защо не трябва да става лошо на някого?

– Слушай, поне веднъж не философствай! Просто ми поръчай питието!

Едно цветнокожо момиче в оранжева униформа, по държането ѝ той заключава, че е южноамериканка, идва и той ѝ поръчва "две дайкири!". Тя чуква с пръст бележника си, който се затваря, и се отдалечава, а той забелязва, че гърбът ѝ е до половината гол. Показва се и част от черния сутиен. В сравнение с него кожата ѝ изобщо не е черна, само хубав плътен мек цвят, който внася малко истински живот тук. По плоскостите на гърба ѝ, там, където пада светлината, заиграват пъстри сенки. Тя стъпва на пръсти като гълъб, разлюлявайки оранжевите дантели. Той не я интересува; на нега му харесва това, че тя не проявява интерес към него. Нещата с Рут стоят така, че напоследък тя се мъчи да го накара той да се почувства виновен за нещо.

– Не се заплесвай! – казва му тя.

– Аз не правя нищо.

– Ти си прав, че не правиш нищо.

Ако това е заплаха, той не обича заплахите.

Маргърит идва и младежът с нея – Заека не е особено очарован да види това – е Рони Харисън.

Маргърит му казва:

– Здравейте, вие... Все още ли се влачите?

– По дяволите – казва Харисън, – това е знаменитият Енгстръм! – Като че ли се опитва да заеме мястото на Тотеро във всяко отношение. – Чувах за тебе – добавя мазно той.

– Чувал си... какво?

– О! Това, което се разправя...

Харисън никога не е бил от любимците на Заека и не е станал по-добър. В съблекалнята той винаги говореше, че ще се разправи с някого и ще си поиграе с него под своето малко космато шкембе и това шкембе наистина е пораснало. Харисън е пълен. Пълен и наполовина оплешивял. Къдравата му, с цвета на мед коса е оредяла и кожата на скалпа му се открива в зависимост от това доколко си навежда главата. Това розово, което се подава отдолу, изглежда на Заека вулгарно, както розовата безсрамна мисъл, която винаги прозира в това, което казва. Все пак той си спомня една вечер, когато Харисън се върна в играта, след като загуби два зъба от нечий лакът. Старае се да се покаже радостен, че го вижда.