Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Къщата се разтърсва от стъпките на домакина. От всички свещеници в града той най-малко обича Крупенбах. Този човек е непоклатим в своето кредо и грубиян по държане. Екълс обича свещеническите домове; той е израснал в такъв. Но в тоя чувства отсъствието на какъвто и да било хумор, един религиозен потискащ дух, за който хората нямат ясна представа. Въпреки това синът на Крупенбах сигурно не схваща така нещата: мотоциклетът е доказателство за това.

Мъжът се изкачва по стълбите към своя кабинет, ядосан, че е трябвало да прекъсне косенето. Той носи стари черни панталони и фланелка, цялата напоена с пот. Раменете му са покрити с приличаща на тел сива вълна и един голям заплетен храст от прошарени черни косми се подава от деколтето на фланелката около врата, подобно на пяна по влажната червена кожа на гърдите.

– Здравей, Чек – казва той с такъв тон, като че е на катедрата в църквата, без каквато и да е отсянка на поздрав. Поради немския му акцент думите се отронват като камъни, идвайки гневно един върху друг. – Какво има?

Екълс не се осмелява да се обърне към него с "Фриц", понеже е по-възрастен, а само се усмихва и възкликва:

– Здравей!

Крупенбах прави гримаса. Той има голяма квадратна глава с високо подстригана коса като четка. Той е човек с огромна сила, човек-тухла. Като че ли се е родил просто бебе от глина и десетилетията, които е прекарал на открито, са го изпекли в цвета и здравината на тухла. Той повтаря:

– Какво?

– Имаш едно семейство на име Енгстръм.

– Да.

– Бащата е печатар.

– Да.

– Техният син Хари изостави жена си преди повече от два месеца, нейното семейство Спрингърови са в моята църква.

– Да, добре. Момчето е Schussel [30] Човек, който действа прибързано (нем.) – Бел. пр. .

Екълс не е сигурен какво значи това. Той предполага, че Крупенбах не сяда, понеже не иска да изцапа мебелите със собствената си пот. Това, че той продължава да стои прав, поставя Екълс в положението на просител, седнал на пейката като момче от църковен хор. Миризмата на готвено с месо се засилва, докато обяснява какво е станало според него как Хари е бил разглезен в известен смисъл от успехите си в спорта, как жена му, нека бъдем справедливи, вероятно е проявила недостатъчно въображение в техния брак; как той самият, като свещеник, се е опитал да поддържа контакти между съвестта на момчето с жена му, без да го насилва към необмислен повторен съюз, защото проблемът при момчето не е толкова в липсата на чувство, колкото в един неподдаващ се на контрол излишък от чувство; как четиримата родители поради различни причини не са помогнали много; как той само преди няколко минути е бил свидетел на страшна разправия между Енгстръмови, което може би обяснява защо техният син...

– Мислиш ли – прекъсва го Крупенбах; Джек не очакваше, че той ще мълчи толкова дълго – поначало той не е свикнал да слуша; дори и под фланелката си той някак си носи църковните одежди. – Мислиш ли, че е твоя работа да се бъркаш в живота на тия хора? Аз не зная на какво учат сега в семинарията: на всевъзможна психология. Но аз не съм съгласен с това. Сега ти мислиш, че твоята работа е да бъдеш безплатен доктор, да тичаш насам-натам да запушваш дупките и да заглаждаш всичко. Аз не мисля така. Не мисля, че това е твоя работа.

– Аз само...

– Не, остави ме сега да свърша. Аз съм в Маунт Джъдж от двайсет и седем години, а ти си тук от две. Аз изслушах твоя разказ, но не чух какво се казва в него за хората; чух само какво се казва за тебе. Това, което чух, беше: разказът за един божи служител, който продава своите идеи за няколко трохи от клюки и няколко игри на голф. Как мислиш изглежда това на бога? Един съпруг-дете е оставил една съпруга-дете? Помислил ли си повече какво вижда Господ? Или ти си надраснал това?

– Не, разбира се, не. Но на мене ми се струва, че нашата роля при подобен случай...

– На тебе ти се струва, че нашата роля е да бъдем стражари без белезници, без пушки, без нищо, освен нашето човешко добродушие. Е, аз пък казвам, че това е внушение на дявола. Аз казвам, нека стражарите са си стражари и да си гледат законите, с което ние нямаме нищо общо.

– Съгласен съм до една точка...

– Няма до една точка! Няма правило или мярка за това, което трябва да правим.

Дебелият му показалец, покрит с косми между ставите, е започнал да барабани по облегалото на един кожен стол.

– Ако господ иска да сложи край на нещастията, той ще обяви сега своето царство.

Джек чувства, че по лицето му започва да избива червенина.