Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Екълс. Той дойде, за да поговорим за Хари. Моята дъщеря Мириам.

– Здравей, Мириам! Слушал съм Хари да говори с голяма нежност за тебе.

– Здравейте!

При тази дума големият прозорец зад нея приема интимния блясък на големия прозорец на една закусвалня. Дръзки поздрави сякаш се влачат зад нея с кълба от цигарен дим и евтин парфюм. Носът на госпожа Енгстръм изглежда някак поизтънчен върху лицето на момичето, една сарацинска или дори по-древна, варварска острота на чертите. Сравнен с издадения ѝ нос, ръстът ѝ на пръв поглед изглежда колкото тоя на майка ѝ, но когато баща ѝ застава до нея, Екълс разбира, че това е неговият ръст: техните тела – тялото на красивото момиче и на уморения мъж, са едни и същи. Те са еднакво слаби; здраво острие, което реже, това поне Екълс знае, след като видя раните, отворени под очилата на госпожа Енгстръм. Тази слабост и направлявана вулгарност го отблъскват. Те ще се справят. Те знаят какво вършат. Негова слабост е, че предпочита хората, които не знаят какво вършат. Безпомощните. Тях и хората по върховете, които нямат нужда от помощ. Ония, които повече или по-малко добре маневрират по средата, според неговите феодални инстинкти, крадяха от двете страни. Когато те се събират на вратата, Енгстръм обгръща с ръка талията на дъщеря си, а Екълс мисли за госпожа Енгстръм, мълчалива в кухнята, със своите мокри от сълзи бузи и червени ръце.

Това е само проблясък, едно впечатление. Когато се обръща от тротоара, за да махне с ръка на двамата, застанали там в рамката на вратата, той е благодарен за хубавата картина, която те създават, и се усмихва на тяхната несъразмерност, едно арабче с обици на ушите, с искреното ѝ презрение към свещеническата му яка, и старата жена на един печатар, с нейното нежно лице, събрани да живеят заедно в оскъдица под един покрив.

Той влиза в колата жаден и раздразнен. Нещо хубаво беше казано през последния половин час, но не може да си спомни точно какво. Той е издраскан, възбуден, смутен и изчерпан, все едно че е прекарал един следобед сред къпинови храсти. Беше се видял с половин дузина хора и едно куче, но у никого не срещна мнение, което да съвпада с неговото; т. е., че Хари Енгстръм заслужава да се спаси и би могъл да се спаси. Напротив, там долу, между къпините, изглежда, изобщо не съществуваше никакъв Хари; нямаше нищо друго, освен застоял въздух и изсъхнали от миналата година стъбла. От ледената вода на госпожа Енгстръм той се чувства по-жаден отпреди; небцето му сякаш е покрито с паяжина. Денят преваля през белия следобед към дългата синя пролетна вечер. Той кара покрай един ъгъл, където някой се упражнява на тромпет зад отворен горен прозорец. Ду ду до да да да ди-и. Ди-и ди-и да да до до ду.

Колите текат към къщи след работа. Той кара през града като се провира през напречните улици по посока, успоредна на далечния хребет на планината. Фриц Крупенбах, лутеранският свещеник на Маунт Джъдж от двайсет и седем години, живее във висока тухлена къща, недалеч от гробищата. Мотоциклетът на сина му, студент в колеж, е на алеята отстрани на къщата, почти разглобен на части. Моравата, която се спускаше на пищни тераси, има неестествения бледозелен цвят, който се получава от много торене, много почистване от бурените и много косене. Госпожа Kpyпенбах – ще добие ли Люси изобщо някога този смирен вид? – идва до вратата в сива рокля, която никак не подхожда за сезона. Сивата ѝ коса обкръжава главата ѝ с много стегнати плитки. Ако отпусне цялата тази коса, ще заприлича на вещица.

– Той коси отзад – казва тя.

– Бих искал да поговоря с него няколко минути. Това е въпрос, който засяга нашите две църкви.

– Качете се в стаята му, аз ще го доведа...

Къщата – фоайе, коридор, стълбище, дори и работната стая на свещеника на горния етаж – е напоена с миризмата на печено говеждо.

Като че ли всеки ден, когато къщата се чисти, тази миризма се втрива в дървото с влажен парцал. Екълс седи до прозореца в кабинета на Крупенбах на пейка за църковен хор, останала от един ремонт. Седнал на тази пейка, той чувства младежки порив да се моли, но вместо да направи това се взира в долината, към бледозелените площи на игрището за голф, където би желал да бъде с Хари. Той излъга донякъде пред госпожа Енгстръм. Хари не играе голф по-добре о него. Изглежда, че ще има още затруднения, докато направи стика част от самия себе си, непрекъснато да е обзет от страха, че този стоманен стик ще му измени. Между редуващите се хубави и невъзможни удари на Хари и неговата собствена постоянна слабост има едно грубо равенство, което прави всеки мач с неизвестен край. Екълс беше открил други партньори и по-добри, и по-лоши от него; но само Хари съчетава и двата типа и само Хари придава на играта онази безразсъдна веселост, сякаш двамата участват в някакво невъзможно, поразително безнадеждно търсене, възложено им от великодушен, но глупав господар; едно търсене, при което униженията ги докарват почти до сълзи, но подновяващо се при всеки удар в свежия прилив от зеленина. А за Екълс има и една допълнителна надежда, едно тайно решение да накаже Хари. Той чувства, че това, което прави Хари неуравновесен, това, което го прави неспособен да повтори своя красив лек замах по всяко време, това е всъщност причината за всички проблеми, които той създава; и че като го бие убедително, той, Екълс, ще стигне до върха на тази слабост, на този недостатък, и следователно ще разреши проблемите. Същевременно налице е и удоволствието да слуша как от време на време Хари извиква: "Да, да!" или "Това се казва удар!" Тяхната връзка на моменти доставя на Екълс висше удоволствие, чист екстаз, който прави света със своята безкрайна сериозност да изглежда далечен, сферичен и зелен.