Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Ало!

Един мъжки глас, но не гласът на Хари. Този е по-мрачен и по-брутален от гласа на неговия приятел.

– Хари Енгстръм там ли е?

Тъмните очила подиграват неговото отчаяно сърце; това не е номерът.

– Кой е?

– Казвам се Джек Екълс.

– О! Здравейте!

– Ти ли си, Хари? Не приличаше на твоя глас. Спеше ли?

– Донякъде.

– Хари, жена ти е започнала да ражда. Майка ѝ позвънила тук в осем, а аз току-що идвам.

Екълс затваря очи; в тъмната съдбоносна тишина той има чувството, че неговият духовен сан, самата му същност са поставени на подсъдимата скамейка.

– Да – шепне другият в далечния ъгъл на тъмнината. – Струва ми се, че трябва да отида при нея.

– Искам да отидеш.

– Струва ми се... трябва. Искам да кажа също, че то е и мое.

– Точно така. Ще те намеря там. Тя е в болницата "Сейнт Джоузеф" в Брюър. Знаеш ли къде е?

– Да, разбира се. Мога да отида за десет минути.

– Искаш ли да те закарам с колата?

– Не, ще отида пеша.

– Добре. Щом предпочиташ. Хари? ...

– Какво?

– Аз съм много горд с тебе.

– Да. Добре. Ще се видим.

Екълс му се обади сякаш изпод земята. Гласът му звучеше като тенекия. Спалнята на Рут е тъмна; уличната лампа като ниско слязла луна запалва сенки във вътрешните плоскости на креслото, натежалото легло, усукания чаршаф който той отметна накрая, когато телефонът сякаш нямаше намерение да спира. Блесналият розов прозорец на църквата отсреща все още свети: пъстро, червено, синьо, златисто като тонове от различни камбани. Тялото му, цялото това устройство от нерви и кости, трепти, като че ли по сребърната му кожа се разклащат нагоре-надолу малки звънчета. Пита се дали е спал и колко време – десет минути или пет часа. Намира бельото и панталоните си, сгънати на един стол, и се бави с тях; не само пръстите, но самото му зрително поле трепти в светлия мрак. Бялата му риза сякаш гъмжи от насекоми като рой светулки в тревата. За миг той се поколебава, преди да пъхне пръстите си в това гнездо, което при докосването се обръща в безопасна дреха, неодушевена. Той я носи в ръка до мрачното, огънато от тежестта легло.

– Хей, малката!

Дългата буца под завивките не отговаря. Само горната част от косата на Рут се подава от възглавницата. Струва му се, че тя спи.

– Хей. Аз трябва да изляза.

Никакъв отговор, никакво движение. Ако тя не спеше, чула е всичко, което той каза по телефона, но всъщност какво каза? Той не си спомня нищо, освен това, че му се обадиха. Рут лежи отпусната и мълчалива, а тялото ѝ е скрито. Нощта е достатъчно топла, само за чаршаф, но тя метна и едно одеяло, като каза, че ѝ е студено. Всъщност това бе и единственото нещо, което тя каза. Не трябваше да иска това от нея. Не знае защо го направи. Само чувстваше, че постъпва правилно. Мислеше, че това може да ѝ хареса или поне ще ѝ хареса смирението. Ако тя не го искаше, ако това я караше да се чувства зле, защо не каза "не", както той почти се надяваше да стане накрая? Той продължи да гали страните ѝ с върха на пръстите си. Искаше дори да я вдигне и да я притисне в прегръдките си, като ѝ каже просто: "Благодаря" и "Ти беше пак достатъчно моя", но някак си не можа да се реши да го направи и продължи да си мисли "следващия момент", докато вече беше твърде късно, свършено. Заедно с това тозчас си отиде и онова странно преливащо чувство на силна гордост. Обратното, почувства, че се промъква у него срам.

– Жена ми ражда. Трябва да отида да я видя. Надявам се, че ще се върна до няколко часа. Обичам те.

Тялото под завивките и извитият полумесец от коса, подаващ се над горния край на одеялото, не помръдва. Той е толкова сигурен, че тя не спи, че си казва: "Аз я убих".

Смешно е, такова нещо не би я убило, то няма нищо общо със смъртта; но тази мисъл го парализира и той не може да пристъпи напред, да я докосне и да я накара да го слуша.

– Рут! Този път трябва да отида, това бебе, което тя има, е мое и тя е такава глупачка, че просто не вярвам да може да се справи сама. Първото ни бебе се роди ужасно трудно. Това е най-малкото, което ѝ дължа.

Може би това не беше най-добрият начин да го каже, но той се опитва да обясни и нейното мълчание го плаши и започва да го обижда.

– Рут! Хей! Ако не кажеш нещо, няма да се върна. Рут!

Тя лежи там като умряло животно или като някой покрит с брезент след автомобилна катастрофа. Той чувства, че ако се приближи и я вдигне, тя ще се съживи, но той не обича да бъде изнудван и се ядосва. Облича ризата и не се бави със сакото и вратовръзката, но обуването на чорапите му струва цяла вечност; петите на краката му лепнат.