Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Вижте, не искате ли да си тръгнете? Колко е часът?

– Към два. Искам да остана, ако може.

– Няма да избягам, ако се страхувате от това.

Екълс се засмива и продължава да седи. Първото впечатление на Хари от него беше, че е упорит, а сега цялото настъпило след това приятелство е заличено и той се връща към старото си мнение.

Заека му казва:

– Когато тя роди Нелсън, бедното дете дойде след дванайсет часа.

Екълс отвръща:

– Второто дете обикновено идва по-лесно – и поглежда часовника си. – Няма още шест часа.

Събитията пораждат събития. Госпожа Спрингър излиза от стаята за близки, където чакаше, и едва-едва кимва на Екълс; това, че зърва в края на погледа си Хари, я кара да се спъва с болните си крака в износени, разкривени отпред обувки. Екълс става и излиза навън с нея.

След малко двамата се връщат, заедно с господин Спрингър, който носи връзка с малък възел и току-що взета от пералнята риза. В два часа през нощта той изглежда тъй, като че ли току-що излиза от шивача. Малките му червеникави мустаци са подрязвани толкова често, че горната му устна е станала сива под тях. Той казва:

– Здравей, Хари!

Това признаване от страна на нейния съпруг, без оглед на някои упреци, каквито навярно им бе отправил Екълс, кара старата да се обърне към Хари и да му каже:

– Ако седиш там като истукан, млади човече, с надеждата, че тя ще умре, можеш чудесно да се върнеш там, където си живял досега, защото тя се чувства отлично без тебе и през цялото това време се е чувствала така.

Двамата мъже я отвеждат настрана, докато възрастната сестра наднича усмихната през гишето; глуха? Атаката на госпожа Спрингър, макар и да целеше да го уязви, е първото нещо, което някой каза на Хари, след като това бе започнало, и сякаш подхожда на ужасното събитие, ставащо някъде зад стъклата на миришещата на сапун болница. Преди тя да заговори, той се чувстваше сам на някоя мъртва планета, обикаляща около голямото газообразно слънце на родилните мъки на Дженис; нейният вик, един силен вик на омраза, прониза неговата самотност. Ужасната мисъл за смъртта на Дженис: това, че я чува, произнесена гласно, намалява наполовина нейната тежест. Странното ухание на смъртта, което лъxa от Дженис: госпожа Спрингър също го бе подушила и това споделяне на мислите му се струва най-скъпата връзка, която той има с някого в света.

Господин Спрингър се връща и минава откъм външната страна, като дарява своя зет с една болезнена, смутена усмивка, съставена от желанието да извини жена си (и двамата сме мъже; зная), от желанието да запази хладна резервираност (въпреки това ти се държа непростимо: не ме докосвай) и от механичния рефлекс на учтивост у търговеца на коли. Хари си мисли: " Ти, мекотело!"; при затръшнатата врата отхвърля тази мисъл. "Ти, роб!", накъде отиват всички те? Откъде идват?

Екълс се връща, подава му друга цигара и отново се отда-лечава. От пушенето долната част на стомаха му трепери. Той чувства гърлото си като след дълъг сън, както когато е спал цяла нощ с отворена уста. Собственият му лош дъх от време на време леко докосва ноздрите му.

Един лекар с гърди като варел и невероятно нежни малки ръце, обвит отпред в торбата на своя цигарен дим, влиза неуверено в приемната. Той се обръща към Хари:

– Господин Енгстръм?

Това трябва да е д-р Кроу. Хари никога не го е виждал. Дженис ходеше при него веднъж в месеца, като разправяше после вкъщи колко вежлив и деликатен е той.

– Да.

– Моите поздравления! Имате красива малка дъщеря.

Той подава толкова бързо ръка, че Хари успява само да се понадигне и така свит, полуизправен, изслушва новината. Възрозовото лице на доктора – неговата стерилна маски развързана и виси от едното му ухо, откриваща бледи пълни устни – е смутено при опита да придаде образ и окраска на неочакваната дума "дъщеря".

– Аз ли? ... Това е добре.

– Седем фунта и десет унции. Жена ви беше през цялото време в съзнание и подържа за минута бебето след раждането.

– Наистина ли? Тя го е държала? Имаше ли... беше ли много трудно?

– Не-е. Всичко мина нормално. В началото тя изглеждаше напрегната, но беше нормално.

– Това е чудесно. Благодаря ви. Стига мъка! Благодаря.

Кроу стои там, като се усмихва стеснително. Излизайки от родилното отделение на открито, той заеква. Странно през последните часове той е бил по-близо до Дженис, отколкото някога Хари, бе ровил направо в корените ѝ, въпреки това той не отнасяше никаква тайна, никаква мъдрост, която да сподели, само едно леко стерилно щастие. Хари се бои, че очите на доктора ще освободят с гръм ужаса, който са видели, но в погледа на Кроу няма никакъв гняв. Дори и укор. Той сякаш гледа на Хари просто като на всеки друг от процесията повече или по-малко предани съпрузи, за чието несъзнателно посято семе той прахосва целия си живот, за да го пожъне.