Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Изцапаните стени в зелени книжни тапети, разхвърляните килими, чиито ъгли са подвити, гардеробът, вратата, която се удря о телевизора, отсъствали за неговите сетива с месеци, се върнаха с неочаквана сила. Всяко ъгълче се свърти с един кът от неговото съзнание; всяка пролука, всяка несиметричност в боята съответства на една резка в неговия мозък. Това придава друго измерение на старанието, с което той почиства къщата.

Под канапето и столовете, зад вратите и краката на кухненските шкафове той намира части от стари играчки, което доставя удоволствие на Нелсън. Детето има съвършена памет за всичко, което е негова собственост.

– Баба ми даде това.

– Той държи едно пате от пластмаса, което бе останало без колела.

– Тя ли?

– Да. Баба ми го даде.

– О, не е ли много мило от страна на баба?

– Да.

– Знаеш ли какво?

– Какво?

– Баба е майката на мама.

– Да. А къде е мама?

– В болницата.

– В болн-ницата? Ще се вълне ли в петък?

– Точно така. Тя ще се върне в петък. Ще се зарадва ли като види колко хубаво сме изчистили всичко?

– Да-а. Татко в бон-ницата?

– Не. Татко не е бил в болницата. Татко беше далече.

– Татко далече? – очите на момчето се разширяват и yстата му увисва отворена, докато се взира в понятието си за "далече".

Гласът му се понижава от сериозността на това "много много далече ". Ръцете му се разтварят, за да измерят дължината, доколкото изобщо пръстите му могат да се опънат назад. Това е най-дългото разстояние, което той може да измери.

– Но сега татко не е далече, нали?

– Не.

Той взема Нелсън със себе си в колата в деня, когато отива да каже на госпожа Смит, че напуска работата в нейната градина. Старият Спрингър му беше предложил работа в един от своите хайърлоти [39] Кантора с паркинг, където се препродават употребявани коли. – Бел. ред. .

Рододендроните край скърцащата под краката алея изглеждат прашни и сухи с няколко кафяви букета все още забодени в клоните им, до новите светлозелени листа на палмите.

Самата госпожа Смит идва до вратата.

– Да, да – повтаря напевно тя, нейното кафяво лице сияе.

– Госпожо Смит, това е Нелсън, моят син.

– Да, да, здравей, Нелсън! Ти имаш главата на баща си.Тя потупва малката главичка с изсушената си като тютюнев лист ръка.

– Сега, чакайте да помисля. Къде ли сложих бонбониерата със старите бонбони? Нелсън яде бонбони, нали?

– Мисля малко, но не ги търсете.

– Ще ги намеря, щом поискам. Лошото с вас, млади човече, бе, че вие никога не ми гласувахте доверие за каквото и да било.

Тя тръгва, но се олюлява и се хваща с едната си ръка за предницата на роклята, а с другата проучва въздуха, като че ли отмята паяжини.

Докато тя е вън от стаята, той и Нелсън стоят, загледани във високия таван на тоя салон, във високите прозорци с вертикални пръчки, тънки като тебеширени линии, през чиито стъкла, някои от които са оцветени в бледолилаво, те виждат боровете и кипарисите, наредени като пазачи в далечния край на имението. По лъскавите стени висят картини. На едната, в тъмни тонове, се вижда жена, загърната в лента от коприна, очевидно в спор за нещо, което се долавя от начина, по който е размахала ръце; до нея стои голям лебед, готов да полети.

На друга стена виси портрет на млада жена в черна вечерна рокля, седнала нетърпеливо на тапициран стол. Лицето ѝ, макар и квадратно, е хубаво, с триъгълно чело от прическата. Закръглени бели ръце се вият в скута ѝ.

Заека се приближава да я разгледа по-добре. Тя има оная малка пълна горна устна, която придава такова очарование на едно момиче. Начинът, по който устната е повдигната, за да позволи да се появи между устата една тъмни празнинка. Повдигната като най-горния лист на един цвят. И в нея цялата се долавя някаква готовност... Има чувството, че тя всеки миг ще стане от стола и ще пристъпи към него, смръщила триъгълното си чело.

Госпожа Смит се връща с една тъмночервена стъклена топка с дръжка отдолу, подобно на винена чаша, и като го вижда къде гледа, казва:

– Това, срещу което винаги съм протестирала, е защо той трябваше да ме направи да изглеждам толкова раздразнителна! Аз никак не го харесвах и той го знаеше. Един хитър дребен италианец. Мислеше си, че познава жените. Ето.

Тя е отишла до Нелсън с бонбониерата.

– Опитай едно от тия. Те са стари, но хубави, както много стари неща на тоя свят.

Тя вдига капака, полусфера от тюркоазено стъкло с топка, и я държи с трепереща ръка. Нелсън ги гледа, Заека му кимва да продължи и той избира един бонбон, увит в цветен станиол.