Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Силно извитият нос и замъглените очила на майка му светят язвително. Нейното неодобрение го пронизва, щом се обърне от мивката. Отначало той си казва, че всъщност между тях никога не е имало истинска близост, но ако е така, тя трябва да е по-малко огорчена, защото именно cега той търси близостта ѝ.

После мисли, че тя може би е отвратена, дето е спал с Рут и е извършил прелюбодеяние; с възрастта тя става все по-религиозна и вероятно смята, че той е на дванайсет години, но изведнъж, при едно леко разведряване на атмосферата, тя избухва и го пита рязко:

– А какво ще стане с това бедно момиче, с което ти живя в Брюър?

– С нея? О, тя може да се грижи за себе си. Тя не очакваше нищо.

Но той преглъща слюнката си, когато казва това. Фактът, че устата на майка му споменава Рут, прави живота му да изглежда напрегнат.

Устата ѝ изтънява и тя отговаря с неестествено тръскане на главата:

– Не казвам нищо, Хари. Не казвам нито дума.

Но, разбира се, тя казва твърде много, само че той не разбира какво точно. От начина, по който се отнася с Нелсън, проличава нещо. Тя все едно че не го забелязва, не му предлага играчки, не го прегръща, само казва:

– Здравей, Нелсън! – от лекото кимване очилата ѝ святкат в бели кръгове.

След сърдечността на госпожа Спрингър тази студенина изглежда брутална. Нелсън я чувства. Той стои притихнал и угнетен и се обляга в краката на баща си.

Сега Заека не знае какво измъчва неговата майка, но по-ложително тя не бива да си го изкарва от едно двегодишно дете. Той никога не е чул някоя баба да постъпва така. Наистина самото присъствие на детето не им позволява да разговарят както са свикнали, т.е. майка му да му разправя нещо смешно, което се е случило у съседите, и те да продължават да разговарят за него, тъй както бе свикнал като малко момче, как е играл баскетбол целия следобед, дори и след като се е стъмнило, и винаги е наглеждал Мим. Обстоятелството, че Нелсън е наполовина Спрингър, сякаш убива всичко това. За миг той престава да обича майка си; трябва да си безумен, за да се отнасяш презрително с едно малко дете, което едва се е научило да говори. Той иска да ѝ каже: "Какво във всеки случай означава всичко това? Ти се държиш така, като че ли аз съм преминал на другата страна. Постъпваш глупаво. Не знаеш ли, че това е правилната страна, и защо не ме похвалиш?"

Но той не казва това; може да ѝ съперничи по упоритост; изобщо не ѝ казва нищо, след като онова, което ѝ разправи, какви добри хора са Спрингърови, няма успех. Той просто виси там, той и Нелсън, който търкаля един лимон нагоре-надолу из кухнята. Когато лимонът се търкулва в краката на майка му, Нелсън трябва да го вземе, но не иска. Мълчанието кара Заека да се черви, дали за себе си или за нея, не знае.

Когато баща му се връща вкъщи, не става много по-добре. Старият човек не е ядосан, но той поглежда Хари така, сякаш че там изобщо няма нищо. Неговата уморена гърбица и мръсните му нокти дразнят сина му; като че ли преднамерено е състарил всички тях. Защо не си сложи изкуствени зъби, които да са му по мярка? Устата му работи като уста на стара жена. Но поне едно, баща му отдава известно внимание на Нелсън, който, обнадежден, търкаля лимона към него. Той го връща.

– Смяташ да играеш на топка като татко си?

– Той не може, Ърл – намесва се мама и Заека се радва да чуе гласа ѝ; мисли, че ледът се е пропукал, когато изведнъж тя казва: – Той има малките ръце на Спрингърови!

Тия думи, твърди като стомана, вдигат цяла вихрушка от искри в сърцето на Заека.

– Е, има ги, да! – казва той и съжалява, че е попаднал капан.

Не би трябвало да е от значение колко големи са ръцете на Нелсън. А сега той открива, че има значение: той не иска момчето да има ръцете на майка му и ако иска – и ако майка му е забелязала, че може би иска, – харесва детето малко по-малко. Той харесва детето малко по-малко, намрази майка си, че го кара да чувства това. Сякаш тя иска да повали всичко, дори и то да се обърне срещу нея. И той се възхищава на това, на нейното желание да я намрази, щом вече получи известие от нея. Но той отхвърля това известие Чувства го като сондиране в своето сърце и го отхвърля. Не иска да го приеме. Не иска да я чуе тя да казва друга дума. Просто иска да се махне с малкото останала обич към нея.

На вратата той пита баща си:

– Къде е Мим?

– Ние вече не виждаме много Мим – отвръща старият човек.

Неговите замъглени очи хлътват и той докосва джоба на ризата си, в който държи две химикалки и малък изцапан пакет с членски карти и книжа. През последните години баща му правеше такива малки пакетчета от разни неща, членски карти, книжа, рецепти и миниатюрни календари, които увиваше в каучукови връзки и пъхваше в различни джобове с нервността на възрастните.