Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Не казвайте това на хората от паството – казва той.

– Виждате ли? Вие говорите също като Джек.

– Това добро ли е или лошо?

Точно това! Струва му се, че точно това ще му помогне да изпробва откровеността ѝ. Тя трябва да каже дали е добро или лошо и това ще бъде разклонението на пътя. Но тя не казва нищо. Той чувства усилието ѝ да се самоконтролира. Тя е свикнала да отговаря. Те се изкачват на отсрещния бордюр и той непохватно пуска ръката ѝ. Въпреки своята скованост, той все пак има чувството, че се е сгушил до някаква податлива повърхност, че ще си допаднат.

– Мами – вика Джойс.

– Какво?

– Какво е това растенично?

– Растенично! А, неврастенично. Това е, когато си малко болен в главата.

– Като хрема [41] Игра на дума. На английски хрема значи настинка в главата. – Бел. пр. ?

– Е, да, донякъде. Това е сериозно. Не си блъскай главичката за това, миличка. Това е нещо, от което страдат повечето хора, с изключение на нашия приятел, господин Енгстръм.

Малкото момиченце вдига поглед към него през бедрата на майка си с разширяваща се усмивка на преднамерена безочливост.

– Той е лош – казва детето.

– Не много – отвръща майка ѝ.

В края на тухлената алея за свещеническия дом е изоставено синьо велосипедче с три колела и Джойс изтичва напред; качва се на него и се понася със своето неделно палтенце във воднист цвят и розова панделка в косата; скърцане на метал, бързо препускане с велосипеда, движения на устните, без да се чуе звук, конци от шум във въздуха. В продължение на един миг те наблюдават заедно детето. После Люси пита:

– Искате ли да влезете?

Докато очаква неговия отговор, тя съзерцава рамото му; от неговия зрителен ъгъл белите ѝ клепачи скриват очите ѝ. Устните ѝ са разделени и езикът ѝ, едно движение в челюстта ѝ му подсказва това, докосва небцето на устата ѝ. В обедното слънце чертите ѝ изглеждат остри, а червилото ѝ – напукано. Той вижда вътрешната подплата на долната ѝ устна, влажна при зъбите.

Един закъснял порив от проповедта с нейния мъчително- поучаващ вкус като сух бриз от пустинята го залива, придружен гротескно с видение от гърдите на Дженис, със зелените венички, нежни. Тази порочна жена иска да го изтръгне от тях.

– Не, искрено благодаря. Не мога.

– О, хайде! Вие бяхте на църква, ще бъдете възнаграден. Ще изпиете едно кафе.

– Не, вижте...

Думите му звучат меко, но някак важно.

– Вие сте кукла, но сега имам жена си...

И ръцете му, издигащи се от двете му страни в неясен обяснителен жест, я карат да отстъпи бързо крачка назад.

– Моля да ме извините.

Той не съзнава нищо друго, освен че малката пъстра част на зелените ѝ ириси е като разкъсана тънка хартия около черните точки на зениците ѝ; после гледа как нейните стегнати закръглени задни части се поклащат нагоре по пътеката.

– Във всеки случай благодаря – извиква той с фалшив обезсилен глас.

Заека се опасява, че ще бъде намразен. Тя тръшва вратата зад себе си така силно, че чукчето изтропва от само себе си върху празната входна врата.

Той си тръгва за вкъщи, сляп за слънчевата светлина. За какво се разсърди тя? Дали защото той отхвърли едно предложение, или защото ѝ показа, че е направила такова? Или това беше смес от тия две противоположности, които някак я разкриха пред самата нея? Майка му, уловена неочаквано в такава конфузия, би си плюла на петите.

Във всеки случай той се усмихва; чувства се строен, елегантен и силен, крачещ под дърветата в своя празничен костюм. Дали беше отблъсната, или не беше добре разбрана, жената на Екълс го бе повикала и той стига до апартамента си ловък и мрачен от страст.

Неговото желание да прави любов с Дженис е като малък ангел, на който целия следобед са прикрепени малки оловни тежести. Бебето реве неуморимо. Следобеда то лежи в своето детско креватче и вдига вбесяващ шум, "хннннннннах ах ах нннннннннх", постоянно слабо дращещ по някаква вътрешна врата. Какво иска? Защо не ще да спи? Връщайки се от църква, той бе донесъл нещо, което Дженис обичаше, и продължава да го крие, преди да ѝ го даде.

Шумът разстила някакъв страх из апартамента. От това го заболява стомах; когато взема бебето, за да се оригне, той самият се оригва; натискът в стомаха му се засилва и преминава в удължаващ се мехур, докато мехурът на детето не се пука. Мъничкото нежно мраморно телце, леко като хартия, се вцепенява до гърдите му и след това се отпуска, горещата му главичка се свива, сякаш че ще се откъсне от вратлето.