Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Момиченцето спира и се скрива зад майка си, която продължава да се промъква надолу по пътеката, вървейки с малки плавни стъпки, оживено раздаваща усмивки на хората от паството. Той не може да не се възхити на нейната способност да общува с всички.

На вратата Екълс стиска ръката на Хари, като ръкостискането му става по-силно в момента, когато би трябвало да отслабне.

– Ободрително действа да те видя тук – казва той, продължавайки да го държи.

Заека чувства, че цялата редица зад него се струпва и натиска.

– Хубаво е да си тук – отвръща Заека. – Много хубава проповед.

Екълс, който се взираше в него с трескава усмивка и зачервен, сякаш за извинение, се засмива; за миг небцето му лъсва и той пуска Хари.

Заека го чува да казва на Люси:

– До около час.

– Печеното е вече вътре. Как го искаш – студено или стоплено?

– Стоплено – отвръща той.

Екълс тържествено хваща малката ръчичка на Джойс и казва:

– Здравейте, госпожице Дребосък! Колко сте очарователна тази сутрин!

Удивен, Заека се обръща и забелязва, че дебелата дама след него в редицата е също удивена. Жена му е права. Екълс е недискретен.

Люси и Джойс след нея излизат напред до него. Нейната сламена шапка достига до раменете му.

– С кола ли сте?

– Не, а вие?

– Не. Вървете с нас тогава!

– Окей!

Предложението ѝ е толкова смело, че сигурно нищо не се крие в него; въпреки това в гърдите му звънва в хармония с нейните струни на арфа.

Слънчевата светлина играе през дърветата; по улиците и по незасенчените части на тротоара тя пада с широка, суха тежест. Беше изгубила зърнестата млечност на утринното слънце. По тротоара искрят люспи от слюда; капаците и прозорците на бързащите коли цапат въздуха с бели отражения. Тя сваля шапка и разтърсва косата си. Тълпата от църквата зад нея оредява. Восъчните, станали отскоро гъсти листа на кленовете, засадени между тротоара и бордюра, ги засенчват ритмично; през широките пролуки слънцето прави лицето ѝ и ризата му да изглеждат бели, бели; препускането на моторите, скърцането на някаква триколка, иззвънтяването на чаша и чиния в една къща са звуци, които достигат до него сякаш по блестяща стоманена пръчка. Докато вървят, той потръпва в светлината, която изглежда нейна светлина

– Как са жена ви и бебето? – пита тя.

– Чудесно. Те са просто чудесно.

– Радвам се. Харесвате ли новата си работа?

– Не много.

– О, това е лош признак, нали?

– Не зная. Не смятам, че човек трябва непременно да харесва работата си. Ако е така, то това не би било работа.

– Джек обича работата си.

– Тогава това не е работа.

– Точно това казва и той. Казва, че това не е работа, както аз я разбирам. Но сигурна съм, че вие познавате също така добре чертите му, както и аз.

Той знае, че тя го провокира, но не го чувства, въпреки това го полазват тръпки.

– Той и аз в някои отношения мисля си приличаме – казва той.

– Зная. Зная.

Бързината, с която тя казва това, разтуптява още по-бързо сърцето му.

Тя прибавя:

– Но естествено има различия, които аз забелязвам.

Гласът ѝ се извива пресъхнал накрая на това изречение; долната ѝ устна се измества встрани.

Какво е това? Той има чувството, че е докоснал стъкло. Не знае дали те не разговарят за нищо, или съставят шифър за най-дълбоките значения. Не знае дали тя флиртува съзнателно или несъзнателно. Винаги мисли, че когато се срещнат отново, той ще говори решително и ще ѝ каже, че я обича или нещо такова съвсем тъпо, с което ще ѝ разкрие истината; но в нейно присъствие той се сковава; дъхът му замъглява стъклото и на него му е трудно да измисли какво да каже и това, което казва, излиза глупаво. Той знае само: някъде под всичко това, дълбоко в техните мисли и състояния, той има като наследена ипотека върху далечно парче земя надмощие над нея и в своята същност, там, където се намират косите ѝ, нервите ѝ и хубавите вени, тя е подготвена за това надмощие. Но между тази готовност и него разумът пречи.

Той пита:

– В какво например?

– О, например фактът, че вие не се боите от жените.

– А кой се бои?

– Джек.

– Мислите ли?

– Разбира се. С възрастните и с малолетните той е екстра; с ония, които го гледат в яката. Но с другите е много злобен; не ги обича. Той в действителност не смята, че те трябва да идват в църква. Те внасят в нея миризмата на бебета и на легло. Това не е само в Джек; това е в християнството. В действителност това е една неврастенична религия.

Някак си докато тя разкрива своята психология, това му изглежда толкова глупаво, че чувството за собствената му глупост го напуска. Слизайки от едно високо място на бордюра, той я улавя за ръката. Маунт Джъдж, който е застроен откъм стръмната страна на планината, е осеян с високи бордюри, трудни за малки жени да ги превъзмогват грациозно. Голата ѝ ръка остава студена в неговите пръсти.