Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Не може да е имало колики, много е малко за колики – казва Дженис. – Може би тя беше само гладна, може би аз нямам мляко...

– Как е възможно, та ти си като с футболни топки.

Тя го поглежда накриво, чувствайки какво се крои.

– Е, но аз не смятам, че ще играем.

Но на него му се струва, че долавя скрита усмивка в нея. Нелсън си ляга, както прави само когато е болен – с готовност и хленчене. Днес сестра му го беше изцедила. Потънала във възглавницата, кафявата му глава изглежда сериозна и масивна. Когато детето започва жадно да смуче шишето с биберона, Заека се върти, търсейки това, което човек никога не намира, израза, с който да установи контакт, да отхвърли ония преходни тежести, злокобни и нежни, които са над нас и се вдигат така бързо, като че ли сме ги изчеткали.

Смътно разкаяние замъглява устата му, едно разкаяние извън времето и постъпките, една мъка просто за това, чи живее в свят, където кафявите главички на малките момчета потъват с благодарност в тесните легла, смучейки шишетата от каучук и стъкло.

Той прекарва свитата си ръка по издутината върху челцето на Нелсън. Детето сънливо се опитва да я отстрани, клати глава с раздразнение и Хари сам отдръпва ръката си и отива в другата стая.

Убеждава Дженис да си пийне. Той не разбира много от алкохол – прави наполовина уиски, наполовина вода. Тя казва, че е отвратително на вкус. Но след малко го изпива.

В леглото той си представя, че може да почувства остатъка от него в плътта ѝ. Точно това чувство, че тялото и влиза в ръката му и съответства на дланта му, прави плътта ѝ приятна. Под нощницата цялото ѝ тяло, до трапчинката на гърлото, е все още с него. Те лежат настрана, гледайки се един друг. Той разтрива гърба ѝ първо леко, след това силно, притискайки гърдите ѝ до своите, и набира такова чувство, за сила от нейната гъвкавост, че се повдига на лакът, за да е над нея. Хари целува тъмното ѝ безизразно лице с мирис на алкохол. Тя не извръща глава, но той не прочита отказ в това нейно малко нежелание да се обърне, като го оставя да си клъвва от неудобното положение в профил. Той сподавя нахлуващото у него чувство на обида, приспособявайки се отново към нейната мудност. Горд поради търпението си, започна пак да разтрива гърба ѝ. Кожата ѝ пази своята тайна, както и езикът ѝ; тя чувства ли това? Тя е тайнствена до него, една мрачна тежест, чиято химия е недостигаема за идеите, неуязвима за тяхното проникване. Запали ли искрата? Китката го заболява. Осмелява се да разкопчае двете копчета върху предницата на нейната нощница и повдига едната половина така, че дълга дъга се открива в богатия мрак на леглото и нейната топла гърда се сплесква в голата кожа на неговите гърди. Тя приема този тактически ход и той е изпълнен с радостната мисъл, че е успял да я доведе до тази пълнота.

Той е добър любовник. Отпуска се в топлината на леглото и развързва пижамата си в талията. Тя е обръсната и боде; той се настанява по-надолу, върху мястото като памук. Тази неестественост, това напомняне за нейната рана разкопчават неговата крепка увереност, така че той е напълно унищожен, когато нейният глас, нейният тънък дразнещ глас на глупачка казва до ухото му:

– Хари. Не знаеш ли, че искам да спя?

– Е, защо не ми каза по-рано?

– Не знаех. Не знаех.

– Не знаеше какво?

– Не знаех какво правиш. Мислех, че просто ти е хубаво.

– Значи, това не е хубаво?

– Е, не е хубаво, когато не можеш да направиш нищо.

– Ти можеш да направиш нещо.

– Не, не мога. Даже и да не бях съвсем изморена и объркана от плача на Ребека през целия ден, пак не мога. Няма да мога шест седмици. Ти го знаеш.

– Да, зная, но мислех... – той е ужасно смутен.

– Какво мислеше?

– Мислех, че би могла да ме обичаш някак си.

След кратко мълчание тя добавя:

– Аз наистина те обичам.

– Само едно докосване, Джен. Позволи ми само да те докосна.

– Не можеш ли да заспиш?

– Не, не мога. Обичам те много. Само стой спокойни.

Преди минута щеше да му е лесно да го превъзмогна но целият този разговор отне хубавото. Това е лош контакт и нейната непреклонност го прави още по-лош; тя го унищожава, като го кара да изпитва съжаление към нея и да се чувства засрамен и лекомислен. Единственото приятно нещо е само потта и усилието да действа, и неговата смешна неспособност да свърши до неподвижната топла стена на корема ѝ.

Тя го отблъсква:

– Само ме използваш – подхвърля тя. – Отвратително е.

– Моля ти се, дете. Вече почти свърших.