Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Но коя беше тя, та да не му позволи, след като му беше позволила да избяга, какво право имаше тя на гордост? На самоуважение? ... Ето защо точно тя трябваше да има такова, понеже той мислеше, че тя не се осмелява да има, след като му позволи да избяга. Това беше смешното. Това беше лоша постъпка от негова страна. Въпреки това мислеше, че сега, след всичко, тя няма вече гордост. Нека да бъде само гърне за неговата мръсотия.

Когато той направи това на гърба ѝ, то беше толкова сръчно, че ѝ напомняше за всички ония седмици, през които той беше надалече, правейки това, което му доставя удоволствие, докато тя беше само безпомощна майка, и Пеги изпитваше съжаление към нея, и всеки друг се смееше, когато тя не можеше да понася.

И след това неговото отиване в църквата и връщането му, целият наелектризиран. С какво право той отиваше на църква? Какво бяха разговаряли той и бог зад гърбовете на всички тия жени, намигайки си? ... Това беше то, срещу което тя възразяваше. Ако те мислеха за любовта в момента когато я правят, вместо да мислят за нея при всичко онова, което вършат, да мислят за нея, когато обмислят какво ще направят, когато се освободят от тоя малък парещ съсирек който ги безпокои... По пръстите им можеш да разбереш дали те мислят за теб и тая вечер Хари отначало мислеше; ето защо тя му позволи да продължи, като че ли беше легнал там в някакъв плик от самата тебе, ръцете му шареха по тебе... но тогава той започна да става груб и това я вбеси; започна да усеща как той мисли за себе си, каква хубава работа върши, като я използва, и ни най-малко не помисляше вече за това как се чувства тя, изтощена и с болки. Беше толкова грубо.

Просто грубо. Тук я нарече глупачка, когато самият той беше прекалено глупав, за да няма и представа за това, как се чувстваше тя, как неговото бягство я беше променило.

Това именно я плашеше, след като порасна, това, че никой не знае как се чувстваш ти и дали някой може да узнае или се интересува от това, нямаше и представа. Тя не харесваше кожата си. Никога не можа да се помири, че беше прекалено тъмна и прилича на италианка, макар че нямаше пъпки като някои други момичета. Тогава, през ония дни, когато и двамата работеха при Крол, тя – на солените орехи, – когато Хари лягаше до нея в леглото на Мери Хенъчър, при сре- бърните тапети, които той харесваше толкова много, и отваряше очи, струваше ѝ се, че кожата ѝ се разтваря, и си мислеше, че ако спи с някого, това ще е краят. Но тогава те се ожениха. Тя се чувстваше ужасно, че е бременна преди брака, но Хари говореше за брак от цяла година и във всеки случай, когато му каза, се засмя и рече: "Чудесно"; тя беше ужасно уплашена, а той каза "чудесно" и я вдигна, обви ръ- це около нея и я вдигна като че беше малко дете. Той можеше да бъде толкова мил, когато най не очакваш, по начин, който изглежда от особено значение, защото не си го очаквал. У него имаше нещо много хубаво, което тя не можеше да обясни на никого. Тя толкова се страхуваше от това, че е бременна, а той я накара да се чувства горда. Те се ожениха и тя все още беше малката, несръчна мургава Дженис Спрингър, а нейният съпруг беше самомнителният глупак, който не го биваше за нищо, както казваше татко, и своето чувство за самота тя разтваряше донякъде с алкохол. Това разтваряше не толкова буцата, колкото оглаждаше ръбовете ѝ, правеше ги хубави и многоцветни.

Дженис се разхожда из стаята, друсайки бебето, докато китките и глезените я заболяват и бедната мъничка Ребека заспива с крачка около гърдата, която все още имаше мляко.

Пита се дали не трябваше да я накара да побозае малко и си мисли "не", щом може да спи, нека спи.

Тя сваля бедното мъничко телце, което изобщо не тежеше, от изпотеното място на рамото си, и го полага в хладните сенки на детското креватче. Нощта вече избледнява, зората идва рано в града, който е обърнат на изток, по планинския склон. Дженис лежи в леглото, но чувството за засилващата се светлина до нея по белите чаршафи я държи будна. Отначало приятно будна; настъпването на сутринта е толкова чисто и я прави да се чувства тъй, както се чувстваше през втория месец, когато Хари се криеше. Голямата японска череша на мама, разцъфнала под нейния прозорец, и тревата израсла, и земята, с мирис на влага, покрита с пепел и топла.

Смяташе, че всичко е свършено и беше се примирила с това, че бракът ѝ беше свършил. Щеше да роди, да получи развод и никога вече нямаше да се жени. Щеше да бъде един вид монахиня, като тая, която току-що бе гледала в хубавия филм с Одри Хепбърн.