Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Опитва се да отиде смело до кухнята така без дрехи, като проститутка, но чувството, че някой я наблюдава, което се появи, когато стоеше до прозореца и накара млякото ѝ да потече, е прекалено силно; пъхва се в спалнята, загръща се в синята хавлия и след това размесва питието. В бутилката е останало още една трета. Умората изсушава ръбовете на клепачите, но тя няма никакво желание да се връща в леглото. Ужасява се от него, понеже Хари трябва да е там. Това отсъствие е дупка, която се разширява, и тя налива малко уиски в нея, но това не е достатъчно и когато отива до прозореца за трети път, светлината вече е достатъчно силна, за да види колко сиво е всичко. Някой беше разбил бутилка върху едни от засмолените покриви. Каналите на Уилбър стрийт са пълни, с кал, която се измива от новия жилищен квартал. Докато гледа уличните лампи, големите бледи нанизи гаснат на неравномерни петна. Тя си представя човека и електроцентралата, който издърпва електрическите шалтери, дребен, сив и прегърбен, умиращ за сън.

Отива до телевизора и ивицата светлина, която изведнъж трепва в зеления правоъгълник, разискря радост в гърдите ѝ, но още е много рано, светлината е само едно безсмислено сияние във вид на петно и звукът не е нищо друго, освен статичен. Докато седи там, наблюдавайки празното сияние, чувството, че друг човек е застанал зад нея, я кара да улови няколко пъти главата си. Тя прави това много бързо, но винаги остава пространство, което не може да вини и в което другият човек би могъл да се отдръпне, ако е там. Телевизията го е извикала в стаята, но когато угася телевизора, веднага започва да плаче. Тя седи там с лице в ръцете си, сълзите ѝ пропълзяват между пръстите и риданията ѝ се носят из апартамента. Не ги заглушава, защото иска да разбуди някого; до гуша ѝ е дошло да бъде сама. В избледняващата светлина стените и мебелите се виждат ясно и придобиват отново своя цвят, и сливащите се кафяви петна стават пак това, което са.

Отива и поглежда бебето. Бедното! Лежи там, събрало чаршафа в детското креватче, извадило малките си ръчички нагоре до ушите; тя пресяга, гали неговата гореща ципеста главичка и го вдига – крачетата му са целите мокри – взема го, за да го накърми в креслото, което гледа към прозореца.

Небето отвъд е бледа гладка синева, която изглежда на- рисувана върху стъклата. От този стол не може да се види нищо друго освен небе; би било същото, ако бяха стотици мили високо, в кошницата на голям балон. Една врата от насрещните апартаменти се хлопва и сърцето ѝ подскача, но, разбира се, това е някой от съседите; може би намръщеният господин Капело, който тръгва за работа, трополейки неохотно по стълбите.

Това разбужда Нелсън и за известно време ръцете ѝ са заети. Докато приготвя закуската, тя счупва една чаша с портокалов сок, която просто се отплесва от палеца ѝ в чупливата мивка. Когато се навежда над Нелсън, той вдига поглед към нея и сбръчква нос; той подушва печал и тази познали миризма го прави плах заедно с нея.

– Татко замина?

Той е толкова добро момче; казвайки това, той просто я улеснява и всичко, което тя трябва да направи, е да отговори "да".

– Не – казва тя. – Татко излезе за работа рано тази сутрин, преди ти да станеш. Той ще се върне вкъщи за вечеря както винаги.

Детето я гледа с неодобрение и след това повтаря безсмислено със силната надежда:

– Както винаги?

Безпокойството е изопнало главата му високо, така че вратът му изглежда стъбло, прекалено тънко, за да поддържа топката на неговия череп, с широкото венче на разбърканата от възглавницата коса.

– Татко ще си дойде – повтаря тя.

Поела върху себе си бремето на лъжата, тя се нуждае от още малко уиски за подкрепа. Вътре в нея има тъмнина, която трябва да оцвети в светъл цвят, иначе ще припадне.

Отнася съдовете в кухнята, но те така се хлъзгат в ръцете ѝ, че дори не се опитва да ги мие. Казва си, че трябва да си облече някоя рокля вместо хавлията, но като влиза в спалнята, забравя за какво е дошла и започва да оправя леглото. Но нещо, чието присъствие тя чувства в събраното легло, така я уплашва, че се отдръпва и отива в другата стая, за да бъде с децата. Казвайки им, че Хари ще се върне както обикновено, тя сякаш беше вмъкнала някакво привидение в апартамента. Този друг човек обаче не изглежда като Хари, той е по-скоро като крадец, един досаден крадец, който танцува от стая в стая пред нея.

Когато отново взема бебето, тя усеща неговите мокри крака и мисли да го преповие, но умно осъзнава, че е пияна и може да го убоде с иглите. Много е горда, че се сеща за това в такова състояние, и си казва да стои настрана от бутилката; така ще може да преповие бебето до един час. Слага добрата Беки в нейното креватче и чудно, не я чува нито веднъж да изплаче. Тя и Нелсън седят и гледат края на Дейв Героуей и след това една програма за Елизабет и съпруга ѝ, които са поканили на вечеря свой приятел, който винаги ходи на екскурзии на къмпинг, понеже е ерген, и става по-добър готвач от Елизабет. Поради някаква причина това я прави нервна, така че само от навика, който има при гледане на телевизия, тя отива в кухнята и си сипва още малко уиски с повече лед, само за да запечата голямата дупка, която заплашва пак да се отвори в нея. Отпива само една глътка и това е като поглъщане на някаква синя светлина, която прояснява всичко. Тя трябва просто да издигне свод над тази малка зейнала дупка, а в края на деня, след работата, Хари ще се върне и никой няма изобщо да знае, никой няма да се смее на мама. Тя се чувства като дъга, която се извиня покровителствено над Хари, който изглежда безкрайно малък под нея, като детска играчка. Мисли си колко добре би било да поиграе с Нелсън. Лошо е за него да гледа телевизия цялата сутрин. Угася телевизора, намира неговата книжка за оцветяване и боите. Двамата сядат на килима и започват да оцветяват страниците.