Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Във всекидневната Ребека лежи гола в мъхнатото кресло с подуто от пищенето коремче, а извитите ѝ топчести крачка са кръстосани и червени. Първото дете на Дженис беше момче и още ѝ се виждат неестествени тия две малки кифли от дебелина вместо тройното нещо на едно момче. Когато докторът обряза Нелсън, Хари не искаше той да прави това, тъй като самият той не беше обрязан и го смяташе за неестествено, а тя му се смееше, че е толкова глупав.

Лицето на бебето почервенява при всеки писък и Дженис затваря очи, и си мисли колко ужасно е наистина майка ѝ да идва и да ѝ проваля деня, само за да се увери, че е загубила отново Хари. Тя не може да чака и минута, за да си обясни случая, и това ужасно бебе не може да чака и минута, а дрехите са там отгоре, върху телевизора. Тя ги отнася в банята, пуска ги във ваната до пелената и отваря крановете. Вълнообразната сива линия на водата е почти горе до ръба на ваната. По повърхността ѝ пробягват бързи гънки, а под нея една дълбока маса чака безцветна. Иска ѝ се да се изкъпе. Преизпълнена със спокойствие, тя се връща във всекидневната. Наклонява се твърде много при опита да изрови малкото каучуково нещо от стола, затова пада на колене, загребва Ребека с ръце и я отнася в банята, като я държи настрани до гърдите си. Горда е да направи това като завършек на всичко; бебето ще бъде чисто.

Тя се отпуска внимателно на колене до голямата спокойна вана и не мисли, че ръкавите ѝ ще се намокрят. Водата обгръща долната част на ръцете ѝ като две големи ръце; под нейните изумени очи розовото бебе потъва като сив камък.

С някакво изхълцване на протест Дженис улавя детето, но водата изтласква ръцете ѝ нагоре; хавлията ѝ почти плува във ваната и хлъзгавото нещо се гърчи в неочаквано загубилата прозрачността си вода. Тя спира, чувства как сърцето ѝ бие в палците и след това го изгубва, и повърхността на водата скача с бледи отразяващи се правоъгълници, чиито измерения тя не може да обхване; това е само миг, но един миг, който трае дълго.

Тогава тя стисва Беки с ръцете си и това е добре. Вдига мокрото телце във въздуха и го притисва до своите ридаещи гърди. Водата тече по тях върху тухлените плочки на банята. Малкото, като че без тежест телце се отпуска около врата ѝ и един бърз поглед за успокоение към лицето на бебето оставя нереално, потресаващо впечатление.

Един разкривен спомен за това как правят изкуствено дишане подтиква студените мокри ръце на Дженис към безумни ритмични движения; стиснатите ѝ клепачи, подпухнали, червени, възкресяват молитви, безмълвни, монотонни, и като че ли тя е обхванала коленете на един огромен трети човек, чието име, Отец, Отец, бие до главата ѝ като физически удари. Въпреки че нейното обезумяло сърце облива вселената в кръв, никаква искра не пламва в пространството между ръцете ѝ; въпреки всичките изливащи се молитви тя не чувства и най-малкото трепване на някакъв ответ в тъмнината до нея. Чувството ѝ за третия човек при тях се разраства неимоверно и тя разбира, докато някакъв звук чука на вратата, че най-лошото нещо, което изобщо се е случвало на някоя жена в света, се е случило на нея.

Джек се връща от телефона с ужасен цвят на лицето.

– Дженис Енгстръм случайно удавила бебето си.

– Как е могла?

– Не зная. Страхувам се, че е била пияна. Сега е и безсъзнание.

– А къде е бил той?

– Никой не знае. Предполагам, че ще го открия. Беше госпожа Спрингър.

Той сяда в голямото кресло с облегала от орехово дърво, креслото на баща му, и Люси открива с негодувание, че съпругът ѝ е на средна възраст. Косата му оредява, кожата му е станала суха, изглежда изцеден. Тя извиква:

– Защо трябва да прахосваш живота си да гониш тоя нищожен мерзавец?

– Не е нищожен. Аз го обичам.

– Ти го обичаш! Това е отвратително. О, струва ми се, че това е отвратително, Джек! Защо не се опиташ да обичаш мене или децата си?

– Аз ви обичам.

– Ти не ни обичаш , Джек! Нека погледнем нещата право в лицето, ти не ни обичаш. Ти не би понесъл да обичаш някого, който може да отвърне на чувствата ти. Ти се страхуваш от това, нали?

Те пиеха чай в библиотеката, където телефонът иззвънява, и той вдига празната си чаша от пода между краката си и се съсредоточава.

– Не фантазирай, Люси! – казва той. – Чувствам се много зле.

– Ти се чувстваш зле, да, и аз се чувствам зле. Аз се чувствам зле, откакто ти се забърка с това животно. Той дори не е в твоята църква.

– Всеки християнин е в моята църква.

– Християнин! Ако той е християнин, то благодаря на бога, че аз не съм. Християнин! Убива бебето си, а ти го наричаш християнин.