Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Слиза облян в пот и пресича много бързо. Тук, в Маунт Джъдж, сенките започват да стават по-плътни, слънцето, което опича Брюър, се хлъзга по гребена на планината и неговата пот замръзва, от което не може да си поеме дъх. Тича, за да е в движение, за да изпразни съзнанието си. Тича покрай една фабрика за химическо чистене с малка тръба отстрани, която със свистене изпуска пара, през миризмите на нефт и каучук, които се носят над асфалтирания басейн край червените помпи на една станция ЕССО, покрай моравата до общината на Маунт Джъдж и паметните плочи с имената на падналите през Втората световна война, изпотрошени и станали на шупли зад стъклото.

Когато стига до къщата на Спрингърови, госпожа Спрингър идва до вратата и я затваря в лицето му. Но той разбира по масленозеления буик, паркиран отвън, че Екълс е тук, и след малко Джек идва до вратата и го пуска да влезе. Той казва тихо в тъмния коридор:

– На жена ти са дали приспивателно и тя спи.

– Бебето?

– Човекът от погребалното бюро го взе.

Заека иска да извика. Струва му се неприлично човекът от погребалното бюро да вземе такова мъничко телце, което те трябва да заровят в неговата невинност, както тялото на някоя птичка в малка дупка, изровена в тревата. Но той кимва. Чувства, че не може вече да се съпротивлява на нищо.

Екълс се качва горе, а Хари седи на един стол и гледа как светлината от прозореца играе по една желязна сива повърхност от папрати, африкански виолетки и кактуси. Там, където листата са осветени, те са светложълтозелени: листата в сянката пред тях изглеждат като чернозелени дупки, изрязани в този златист цвят. Някой слиза по стълбите с неуверена стъпка. Той не обръща глава, за да види кой е; не иска да рискува да погледне някого в лицето. Едно мъхесто докосване до долната част на ръката му и той среща погледа на Нелсън. Лицето на детето е изопнато, огряно от любопитство.

– Мама спи... – казва то със сериозен глас, имитирайки сломените от трагедията гласове, които беше чуло.

Заека го издърпва върху коленете си. Той е по-тежък и по-дълъг, отколкото обикновено. Тялото му служи като скривалище; притегля главата на детето до врата си. Нелсън пита:

– Бебе болно?

– Болно.

– Голяма, голяма вода във ваната – продължава Нелсън и се мъчи да се изправи, за да обясни с ръчичките, които разтваря широко. – Ного, ного вода – казва той.

Трябва да е видял. Той иска да слезе от коленете на баща си, но Хари го държи здраво в ужас; къщата е наситена със скръб, която сякаш заплашва момчето. Но и тялото на детето се извива с енергия, която като че ли заплашва самата скръб. Не друг, а себе си закриля той, като не пуска детето.

Екълс слиза долу и застава край тях, изучавайки ги.

– Защо не го изведеш навън? – пита. – Той преживява един кошмарен ден.

И тримата излизат. Екълс улавя Хари за ръка с продължително спокойно стисване и казва:

– Остани тук. Ти си необходим, макар те да не ти го казват.

След като Екълс се оттегля със своя буик, той и Нелсън сядат на тревата до пътя за коли и хвърлят по малко пясък надолу към тротоара. Момчето се смее въодушевено, но тук, навън, звукът не е толкова висок. Хари се чувства леко защитен от факта, че прави това, което му каза Екълс. Хората се прибират от работа по тротоара; Нелсън почти достига един с камъче. Те сменят обекта си със зелена сеялка, подпряна до стената на гаража. Хари я улучва четири пъти по ред. Въпреки че въздухът е все още светъл, слънцето се скрива зад няколко клончета във върховете на дърветата. Тревата става влажна и той се пита дали да пусне Нелсън през вратата и да си отиде.

Господин Спрингър излиза на вратата и вика:

– Хари!

Те пресичат.

– Беки е направила малко сандвичи вместо вечеря – казва той. – Влезте!

Те влизат в кухнята и Нелсън се храни. Хари отказва всичко, с изключение на чаша вода. Госпожа Спрингър не е в кухнята и Хари ѝ е признателен. Нейната омраза към него продължава да съществува в стаята като миризма.

– Хари – подхваща господин Спрингър и се изправя, поглаждайки мустаците си с два пръста, като че ли ще прави парична отстъпка. – Преподобният Екълс, Беки и аз имахме разговор. Не искам да кажа, че аз не те обвинявам, тъй като, разбира се, те обвинявам. Но ти не си единственият, който трябва да се обвинява. Майка ѝ и аз никога не можахме да ѝ внушим чувството за сигурност, никога, може би ти би казал, не сме я посрещнали както трябва... не зная... – малките му розови хитри очи сега не са хитри, а замъглени и раздразнени, – ние опитахме, бих искал да мисля. Във всеки случай... – това излиза рязко и саркастично; той се опитва да възвърне спокойствието в гласа си – животът трябва да продължи. С това подсказвам ли ти нещо?