Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Влиза в апартамента със своя ключ и запалва всички лампи, доколкото може, отива в банята и водата е все още във ваната. Малко от нея се е разляла, така че нивото ѝ е един инч под леката сива черта на порцелана, но повече от половината от ваната е пълна. Тежка спокойна сила без мирис, без вкус, без цвят, водата го ужасява като присъствието на мълчалив човек в банята. Неподвижността образува мъртъв слой върху нейната застинала повърхност. По нея дори има прах.

Той навива ръкава си, посяга надолу и издърпва запушалката; водата се залюлява, а каналът се задъхва. Наблюдава как линията на водата бавно спада и се изравнява с дъното на ваната и тогава с налудничав вихрообразен вик последният остатък от нея се оттегля.

Мисли. Колко лесно е било и въпреки това при цялата си сила бог не е направил нищо. Само да беше повдигнал тази малка каучукова запушалка...

В леглото той открива, че краката го болят от цялото това ходене из Брюър днес. Пищялите му са като разбити, независимо от това накъде се обръща; болката само след миг на облекчение, настъпило след някое движение, се промъква отново. Опитва се да се моли, за да се отпусне, но не излиза нищо. Липсва връзка. Отваря очи, за да погледне тавана, и тъмнината е прошарена с променяща се мрежа от вени като мрежата от жълто и синьо, която прошарваше кожата на бебето му. Той си спомня деня, когато видя неговия чист червен профил през прозореца в болницата, и силен повей на ужас го залива, накарва го да се надигне с мъка от леглото, за да запали лампите. Блясъкът на електричеството изглежда слаб. Слабините го болят до плач. Страхува се да пъхне дори и ръката си в банята; плаши се, че ако запали лампата, ще види сгърчено синьо телце да лежи е лице, обърнато нагоре, на дъното на източената вана. Страхът притиска бъбреците му и най-после той е принуден да се осмели; тъмното дъно на ваната изскача празно и бяло.

Мислеше, че никога няма да заспи и събуждайки се под блесналите лъчи на слънцето и шума от вратите, които се блъскаха на долния етаж, чувства, че тялото е изменило на душата му. Облича се набързо, по-уплашен сега, отколкото вчера. Днес всичко това, което се случи, е по-реално. Невидими възглавници притискат гърлото му и забавят краката и ръцете му; възелът в гърдите му става плътен и твърд. " Прости ми, прости ми " – шепне той на никого.

Отива у Спрингърови. Тонът в къщата се е променил; чувства, че всичко е леко преустроено така, че да се отвори място, в което той да се смести и смали.

Госпожа Спрингър му поднася портокалов сок и кафе и дори му говори предпазливо:

– Искаш ли каймак?

– Не. Не. Ще го изпия черно.

– Имаме каймак, ако искаш.

– Не, наистина. Хубаво е.

Дженис се е събудила. Той се качва горе и ляга в леглото до нея; тя се притиска о него и ридае между врата, челюстите му и чаршафа. Лицето ѝ е сгърчено, а тялото ѝ изглежда малко като на дете, горещо и твърдо.

Тя му казва:

– Не мога да издържам да гледам друг освен тебе. Не мога да гледам другите.

– Това не е твоя грешка – успокоява я той. – Моя е.

Те се притискат един в друг в обща тъмнина; той усеща, че стените между тях изчезват в порой от черно; но тежкият възел на страха стои там в гърдите му само негов.

Той остава в къщата целия ден. Идват посетители и ходят на пръсти. Тяхното държане подсказва, че горе Дженис е много болна. Тези жени, те седят на кафе в кухнята с госпожа Спрингър, чийто леко шепнещ глас, който излиза странно момински от тялото ѝ, въздиша неопределено и непрестанно като утринната песен на някое древно племе.

Идва Пеги Фознахт, без тъмни очила, и се качва горе. Нейното перде гледа страхливо, открито за света. Синът ѝ Били играе с Нелсън и никой не се раздвижва, за да спре техните писъци от гняв и болка в задния двор, които, пренебрегнати в момента, замират и след известна пауза пак се възобновяват под формата на смях.

Дори Хари има посетител. Звънецът на входната врата звъни и госпожа Спрингър излиза и влиза в тъмната стая, където Хари седи, разглеждайки списания, и казва с изненадан, обиден глас:

– Един човек те търси.

Тя излиза от вратата, а той става и пристъпва няколко крачки напред, за да поздрави човека, който влиза в стаята, подпиращ се на бастун. Тотеро. Лицето му е наполовина парализирано; но говорещ, вървящ, жив.

– Здравейте! Ах, как сте?

– Хари!

С ръката, която не държи бастуна, той улавя ръката на Хари. Тотеро отправя дълъг поглед на съчувствие към лицето на Хари; устата му е извита надолу от едната страна, кожата върху окото му от тази страна също е издърпана надолу диагонално, така че почти закрива блясъка. Може би светлината е лоша, но цялата тази страна изглежда сякаш от камък. Пръстите му треперят, впити в него.