Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Екълс трябва да е забелязал, че той почувства това, защото неочаквано набира милосърдие и прави опит.

– Хари, не съм аз този, който ще ти прощава. На мене ти нищо не си направил, за да ти простя. Аз се чувствам виновен наравно с тебе. Ние трябва да направим нещо, за да получим опрощение; ние трябва да заслужим правото да видим това нещо зад всичко. Хари, аз зная, че хората отиват при Христос. Аз съм го видял с очите си и съм го вкусил с устата си. И аз мисля така. Мисля, че бракът е тайнство, нещо свещено, и че тази трагедия, толкова ужасна, е свързала най-после тебе и Дженис по един свещен начин.

През следващите часове Заека се вкопчва в тази вяра, въпреки че тя, изглежда, няма никаква връзка с цветовете и звуците в голямата скърбяща къща, с петната и дъгите от сетните слънчеви лъчи в малките джунгли от растения по стъклената маса или с почти безмълвната вечеря, която той и Дженис споделят в нейната спалня.

Той прекарва тази нощ в къщата на Спрингърови и спи с Дженис. Нейният сън е здрав. Слабо хъркане от тъмната ѝ уста изостря лунната светлина и го държи буден. Той се надига на лакът и изучава лицето ѝ; то изглежда уплашено на лунната светлина, малко и разцапано от тъмните петна, които се очертават по него. Изглежда като мека материя, която е лишена от релефността на човешко присъствие.

Той се възмущава от нейния сън. Когато вече при утринната светлина на слънцето чувства как нейната тежест се размърдва и се изплъзва от леглото, той заравя по-дълбоко лице във възглавницата, отдръпва наполовина глава под завивките и се връща упорито към съня. Сънят е сигурна пещера. Днес е последният ден от неговия ненормален живот, днес е погребението: утре трябва да се върне отново на работа.

Сънят му изглежда тъй действителен.

Той е сам на някаква голяма спортна площадка, осеяна с дребни камъчета. На небето два идеални диска, съвсем еднакви по големина, но единият наситено бял, а другият – леко прозрачен, се движат бавно един срещу друг; прозрачният е точно над белия. В момента, в който се допират, той чувства страх и един глас, като високоговорител отгоре при среща по железопътна линия, произнася: "Игликата поглъща бъза."

Движението на горния диск надолу продължава дотогава, докато другият диск, макар и по-ярък, бива напълно засенчен от него и пред очите остава само един кръг – бледен и чист. Той разбира: "Игликата" е луната, а "бъзът" слънцето и това, което беше наблюдавал, е обяснението на смъртта: прекрасният живот е затъмнен от прекрасната смърт. С голямо въодушевление разбира, че трябва да излезе от тази площадка и да намери нова религия. Той сякаш чувства дисковете и ехото от гласа, виещ се настойчиво над него, и отваря очи.

Дженис стои до леглото с кафява пола и розова блуза без ръкави. Под брадичката ѝ има тъмен слой от пълнота, който той досега не е забелязал. Хари е изненадан, че лежи по гръб; почти винаги спи по корем. Разбира, че всичко това, което видя, беше сън, че той няма нищо, което да каже на света, и че възелът отново се стяга в гърдите му. При ставането си от леглото целува ръката ѝ, която виси отстрани безпомощна като мъртва.

Дженис му приготвя закуска, сладката удавена в млякото, кафето сварено по неин маниер. Те отиват с Нелсън до апартамента, за да вземат дрехи за погребението. Заека негодува от това, че тя може да върви; възмущава се, че тя не умира от срам и угризение на съвестта. Що за скръб е тази, която им позволява да вървят? Чувството за техните зашеметени тела, които просто вървят, обвивайки сърцата си във вцепененост и дребни нужди, го ядосва.

Те вървят с малкия през улиците, по които са вървели като деца. Каналът по Потър авеню, където течеше влачещата тиня вода от фабриката за лед, е пресъхнал. Къщите, в много от които вече не живеят ония, чиито лица той познаваше, са като къщите на град, който виждаш от влака; техните тухлени фасади остават безизразни при въпроса "Защо живеят хора тук? Защо са дошли на земята? Защо съществува този град, сиво предградие на третостепенен град, център и мерило за него за една вселена, която съдържа огромни прерии, планини, пустини, гори, крайбрежия, големи градове, морета?" Тази детска мистерия – мистерията за "някакво място", прелюдия към крайното "Защо съм аз?" – предизвиква паника в сърцето му. Студенина плъзва по цялото му тяло и той чувства, че се отделя, като че ли накрая става това, от което винаги се е страхувал – той върви по въздуха. Детайлите на улицата – неравната граница, където тротоарът и тревата се борят, следите от катран по стволовете на телефонните стълбове – вече не му говорят с интимния развълнуван глас на дете. Той не е никой; като че ли е излязъл от тялото и мозъка си за момент, за да види как бяга машината, и е навлязъл в небитието, защото това "той" е било само отражение, вибрация вътре в машината и сега не може да се върне отново вътре. Има чувството, че е зад прозорците на къщите, край които вървят, наблюдавайки тричленното семейство, което върви твърдо, без да иска да знае, че тяхната вселена е предизвикала нещо повече от обикновените женски сълзи.