Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Чете на Нелсън от "Малка златна книжка" за едно пуф-паф, което се плашело от тунели, но накрая станало смело. Госпожа Спрингър влиза и отрязва думата "обяд". Той заявява, че не е гладен, но окуражен от разказа, който прочете, влиза в кухнята, за да наглежда и пази Нелсън. Госпожа Спрингър успява да държи през цялото време гърба си към него. Когато Нелсън свършва със супата, суровите моркови и сандвича, Хари го завежда горе и го слага в леглото, а след това продължава да стои на стола във всекидневната. Дженис е заспала и шумът от шевната машина на госпожа Спрингър се слива с песента на птиците и жуженето на пчелите в ранния следобед.

Дженис се събужда и слиза до хладилника, а след това се качва отново горе и нейният глас и гласът на майка ѝ се сливат.

Господин Спрингър се връща вкъщи, влиза, опитва се да не говори за нищо и чувства, че положението на Хари в къщата е отново влошено. Той изтичва горе при жените. Шум от стъпки се носи над Хари. Луксозните сервизи в бюфета със стъкло отпред треперят.

Той се пита дали болката в стомаха му не идва от това, че се храни толкова малко през последните дни, отива в кухнята и изяжда две бисквити. Чувства, че всяка хапка нанася удар върху едно изстъргано дъно. Болката се увеличава. Светлите порцеланови прибори, стоманените врати, всичко изглежда заредено с отрицателен магнетизъм, който го притиска и го прави крайно слаб.

Той отива в тъмната всекидневна и през предния прозорец наблюдава две още малки момичета с прилепнали шорти, които се влачат по слънчевия тротоар. В телата им има вече нещо зряло, но лицата им са все още лица на малки момичета. Странни са момичетата около четиринадесет години, лицата им имат този напрегнат, нетърпелив израз. Злоупотребата с бонбони е развалила кожите им. Те вървят толкова бавно, колкото бавно минава и времето до погребението. Дъщери, това са дъщери, дали Джун... – той отстранява мисълта. Дългите крака на момичетата и бавните вече женствени движения изглеждат противни и нереални. Самият той, наблюдавайки ги иззад прозореца, изглежда като зацапано петно на стъклото. Той се чуди защо вселената просто не изтрие едно толкова мръсно и нищожно нещо. Поглежда ръцете си и те му изглеждат отвратителни.

Качва се горе и с прекалено старание измива ръцете и врата си, но не смее да използва техните луксозни кърпи. Излизайки с мокри ръце, той среща Спрингър в тихия коридор и казва:

– Нямам чиста риза.

Спрингър казва:

– Чакай!

И му донася една риза и черни копчета за ръкавели.

Хари се облича в стаята, където спи Нелсън. Слънчева светлина влиза под спуснатите щори; момчето диша тежко. Обличането му отнема по-малко време, отколкото смяташе. Вълненият костюм е неприятно топъл, но някакво упорство в него му пречи да свали сакото. Безупречно облечен с риза, която му е твърде тясна, той седи във всекидневната, загледан в тропическите растения по стъклената маса, местейки глава така, че ту това листо закрива другото, ту онова листо закрива това, и се пита дали да се откаже от тази игра. Вътрешностите му са свита маса от страх, здрав мехур, който не може да се пукне.

Съзнава, че от всичко, което го плаши, най-много се бои да види родителите си. Не бе имал кураж да им позвъни или да ги види след това, което се случи. Госпожа Спрингър се обади на майка му в понеделник вечерта и я покани за погребението. Мълчанието им оттогава го тревожи. Едно е да те пратят по дяволите другите хора, а съвсем друго е – твоите собствени родители. Още щом се върна от армията и татко недоволстваше, защото той не искаше да работи в печатницата и по някакъв начин клъвваше точно в празното място на неговото сърце. Цялата мекота и доброта, които имаше у стария човек, изчезнаха. Но майка му беше нещо друго; тя беше още жива и все още здраво свързана със струната на неговия живот.

Ако тя дойде тук и го наругае, смята, че по-скоро би умрял, отколкото да приеме това. Но пък какво друго ще му каже? Каквото и да казва госпожа Спрингър, той може да го отмине, понеже в края на краищата тя трябва да се примири с него и някак си, въпреки всичко, той чувства, че тя иска да го заобича, докато при майка му не става въпрос за обич. В известен смисъл те не са дори две отделни същества; той е заченат в нейната утроба и ако тя му е дала живот, може също така и да го отнеме; ако той почувства това отдалечаване, това ще бъде самият гроб. От всички хора в света най-малко иска да види нея. Ще му се да е мъртва.

Най-после те са готови: господин Спрингър в спретнат тъмносив немачкаем костюм. Нелсън – в приятно костюмче с презрамки, госпожа Спрингър с черна филцова шапка с воал и със стъбло горски плодове, и Дженис – цялата прибодена с карфици и с подгъви, но все пак с приличен вид, черна като сажди в голямата рокля на майка си. Тя не носи шапка.