Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Завъртва се електрически ключ, ремъците започват да спускат ковчежето в гроба и спират. Екълс прави кръст от пясък върху капака; песъчинки изпадат една по една от извития капак в дупката. Една розова ръка хвърля смачкани цветчета.

– "Бъди милостив, ние те молим с всички ония, които са опечалени, които прехвърлят всяка грижа на Тебе..."

Ремъците изпъшкват отново. Дженис до него залита. Той я улавя за ръката и дори през дрехата чувства колко е гореща. Една въздишка на вятъра кара балдахина да се издува и полюшва като корабно платно. Уханието на цветята стига до него.

– "...и Светият дух да те благослови и пази, сега и завинаги. Амин."

Екълс затваря своята книга. Бащата на Хари и бащата на Дженис, застанали един до друг, вдигат поглед нагоре и премигват. Хората от погребалното бюро започват да работят с техните съоръжения, като издърпват ремъците от дупката. Опечалените се преместват на слънце.

– "Прехвърляйки всяка грижа на Тебе..."

Той беше направил това; чувства се изпълнен със сила. Небето го поздравява. Сякаш че е изпълзял от някаква пещера и сега най-после, оставил зад себе си бавно отдалечаващите се в тъмното досадни скали, вижда светло сияние. Той се обръща. Лицето на Дженис, вцепенено от скръб, закрива светлината.

– Не ме гледай! – извиква той. – Аз не съм я убил.

Устата му произнася това ясно, в тон с простотата, която чувства сега във всичко. Главите, които разговарят тихо, се вдигат изведнъж при тоя неочакван и жесток глас.

Те разбират погрешно. Той просто иска тази правда. Иска да обясни на главите: "Всички вие постъпвате така, като че ли аз съм го извършил. Аз не бях там. Тя е тази, която го направи."

Обръща се към нея и нейното отпуснато лице сякаш е получило плесница. Той вижда, че тя също е жертва, че всеки е жертва; бебето си е отишло, това е, което казва. Той е имал бебе и неговата жена го е удавила.

– Хей – казва ѝ той. – Всичко е наред. Ти не си го искала.

Опитва се да я хване за ръката, но тя я отдръпва бързо назад като от полицейски агент и поглежда към родителите си, които пристъпват към нея.

Лицето му пламва; опрощението беше твърде голямо в неговото сърце, а сега има омраза. Той мрази глупавото ѝ лице. Тя не вижда . Тя имаше възможност да се свърже с него чрез истината, чрез най-простата истина на фактите, а се извърна в ужас. Той забелязва този ужас между главите, дори собствената му майка е ужасена, бяла от шока; между нея и него е издигната стена; тя попита: "Какво ти направиха те?", а сега тя също изпитва ужас. Задушаващо чувство от неправдата го заслепява. Той се обръща и побягва.

Нагоре с все сила. Той бяга между надгробни камъни тържествуващо. Глухарчета, лъскави като масло, са израснали между гробовете. Зад него гласът на Екълс вика името му: "Хари! Хари!". Чувства, че Екълс го гони, но не се обръща да погледне. Пресича на диагонал през тревата между надгробните камъни, към гората. Тъмният полумесец от дървета е по-далече, отколкото изглеждаше от гроба. Бягането го изморява и той започва да чувства тежестта на тялото си; склонът на местността става все по-стръмен. Въпреки това в гробището има една мекота, която улеснява бягството му, пружинираща неравност, която го оживява и му напомня за ловките поривисти бягания по препълнено игрище. Влиза между клоните на дърветата и се устремява към центъра на полумесеца. Но когато стига там, той се чувства по-малко в безопасност, отколкото е очаквал; обръщайки се, гледа през листата на дърветата надолу към гробищата, към малкия зелен навес, където човешките същества, които той бе напуснал, се скупчват. Екълс е някъде по средата между тях и него. Черните му гърди се издигат. Устремените надалече очи са впити в гората. Другите, дебели стъбла в тъмни дрехи, се поклащат: маневрират, кроейки планове, проверявайки силите си, подкрепяйки се взаимно. Техните бледи лица изпращат безмълвни сигнали към гората, после се обръщат с възмущение или отчаяние, след това пак изпращат отчаяно своите сигнали под лъчите на залязващото слънце като хипнотизирани. Само Екълс не отмества поглед. Той може би събира сили, за да поднови преследването.

Заека се навежда и тича на прибежки. Ръцете и лицето му са издраскани от провирането между храстите и младите дървета, които ограждат гората. Дълбоко навътре има повече пространство. Боровете задушават всеки друг растеж. Техните кафяви иглички постилат неравната земя с хлъзгава покривка; слънчевата светлина пада през тесните пролуки по този мъртъв под.