Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

От края на паркинга Брюър се разпростира като килим; неговото саксиено червено е прашно. Някои светлини вече са запалени. Големият неонов слънчоглед в центъра на града изглежда малък като маргаритка. Сега ниските облаци са розови, но високо горе; високо в небесния свод опашки от перести облаци все още висят бледи и девствени. Когато тръгва надолу по стълбите, се пита: "Беше ли излъгала Люси?"

Той слиза от планината по стълбището от греди през онази част на града, където няколко души все още играят тенис, и надолу по Уайзър стрийт облича отново сакото си; след това тръгва нагоре по Съмър. Сърцето му шепне в неизвестност, но е в центъра на гърдите му. Онзи деформиращ го спазъм във връзка с Беки е изчезнал; той постави Беки в рая, почувства как тя отиде там. Ако Дженис беше почувствала същото, може би би могъл да остане.

Външната врата е отворена и стара дама с полска забрадка излиза, мънкайки, от вратата на Ф. Кс. Пелигрини. Той звъни на звънеца на Рут.

Електрическият автомат отговаря; той бързо отваря вътрешната врата и тръгва нагоре по стълбите. Рут идва до перилата, поглежда надолу и казва:

– Върви си!

– Как? Как разбра, че съм аз?

– Върни се при жена си!

– Не мога. Току-що я напуснах.

Тя се смее; той се изкачва до предпоследното стъпало и лицата им са на една височина.

– Ти винаги я напускаш – казва тя.

– Не, този път е друго. Наистина е лошо.

– Ти изобщо си лош. С мене също си лош.

– Защо?

Той се е качил на последното стъпало и стои там на един ярд от нея, възбуден и безпомощен. Той смяташе, че когато я види, инстинктът ще му подскажа какво да направи, но някак си всичко е ново, въпреки че са изминали само няколко седмици. Тя е променена, по-улегнала в движенията и по-пълна в талията. Синьото на очите ѝ е по-дълбоко.

Гледа го с презрение, което е съвсем ново.

– Защо?! ... – повтаря тя с невероятно рязък глас.

– Чакай, ще отгатна – казва той. – Ти си бременна!

За миг изненадата смекчава грубостта.

– Това е знаменито! – извиква той и се възползва от нейното омекване, за да я бутне пред себе си в стаята.

Ръцете и пуловерът ѝ се поддават като малки възглавнички, когато я бута.

– Знаменито! – повтаря той, като затваря вратата.

Заека се опитва да я прегърне, но тя успява да се изплъзне и се отдръпва зад един стол. Тя желаеше тази борба, вратът му е издраскан.

– Върви си! – повтаря тя. – Върви си!

– Не се ли нуждаеш от мене?

– Да се нуждая от тебе? – извиква тя, а той премигва от болка при засилващата се нотка на истерия.

Чувства, че тя често си е представяла тази среща, че е решила да каже всичко, което, изглежда, няма да е малко. Сяда в едно кресло. Краката го болят. Тя казва:

– Аз имах нужда от тебе оная нощ, когато ти си отиде. Спомняш ли си колко много се нуждаех от тебе? Спомняш ли си какво ме накара да направя?

– Тя беше в болницата – обяснява той. – Трябваше да отида.

– Господи, ти си остроумен! Господи, ти си толкова свят. Трябваше да отидеш. Добре. Но трябваше също и да останеш, така ли? Знаеш ли, аз бях толкова глупава да мисля, че поне ще се обадиш по телефона.

– Исках, но се опитах да започна нов, чист живот. Не знаех, че си бременна.

– Не знаеше! А защо не знаеше? Всеки друг би разбрал.

Аз се чувствах толкова зле.

– Кога? С мене?

– Господи, да. Защо не погледнеш поне веднъж, за миг, извън твоята собствена хубава кожа?

– А защо не ми каза?

– Защо трябваше да ти казвам? Какво би помогнало това? Ти не си никаква подкрепа. Ти си нищо. Знаеш ли защо не ти казах? Ще се смееш, но... Не ти казах, защото мислех, че ще ме оставиш, ако узнаеш. Ти дори не ми позволи да направя нещо, за да предотвратя това, но аз си представях, че щом се случи и ти ще ме оставиш. Във всеки случай ти ме остави и така. Защо не се махаш? Моля те, махай се! Аз те молих да се махнеш още първия път. Този проклет първи път... аз те молих. Защо си тук!

– Искам да бъда тук. Това е правилно. Виж, щастлив съм, че си бременна.

– Много е късно да си щастлив.

– Защо? Защо да е много късно?

Той се страхува, припомняйки си как тя не беше тук, когато идва по-рано. Сега тя е тук, тогава беше заминала. Жените обикновено заминаваха, за да го направят, той знаеше.

– Как можеш да седиш тук? – пита го тя. – Не мога просто да разбера как можеш да седиш тук! Ти току-що си убил своето бебе и седиш тук.

– Кой ти каза това?

– Твоят приятел свещеникът. Твоят колега светец. Той се обади по телефона преди около половин час.