Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Тук той се чувства по-забележим и уязвим, отколкото в малките сечища със слънчева светлина: смътно чувства, че у него е запалена някаква огромна искра – искрата, чрез която се разпознава слепият хаос на материята, искра, запалена при стълкновението между две различни сфери, което един ужасен бог пожела.

В корема си усеща хлъзгавина; ушите му сякаш изведнъж се отварят за някакъв глас. Започва да се изкачва отново нагоре, мъчейки се да заглуши това, което някакво невидимо начало, прелитащо от дърво на дърво, иска да му изкрещи в сенките на все по-сгъстяващия се мрак. Той бяга все нагоре по стръмнината на склона, гони я в смътната светлина и стръмната твърда земя му изглежда нещо, което бяга, което се вие.

Светлината се засилва достатъчно, за да може да забележи от дясната си страна гнездо от стари консервни кутии и шишета, заровени в игличките, и тогава той излиза на шосето. Прехвърля дългите си крака над оградата отстрани и се изправя. Златисти точици светват и гаснат в ъгъла на очите му. Асфалтът скърца под обувките му и на него му се струва, че е навлязъл с чудесната резонираща празнота на изтощението в един нов живот.

Прохладният въздух гали плещите му; някъде там вътре беше разцепил ризата на стария Спрингър напряко по гърба. Той бе излязъл от гората на около половин миля под хотел "Пинакъл". Докато се клати по пътя, метнал небрежно на рамо синьото си сако, закачено на единия му пръст, Дженис, Екълс, майка му и греховете му изглеждат на хиляди мили далече. Решава да позвъни на Екълс, тъй както се изпраща пощенска картичка на някого. Екълс го обичаше и му беше оказал голямо доверие и сега заслужаваше поне един телефонен разговор.

Заека репетира какво ще му каже.

"Всичко е окей – ще му каже той. – Аз съм на пътя. Искам да кажа... мисля, че има няколко пътя; не се безпокой. Благодаря за всичко." Това, което иска да постигне оттатък, е Екълс да не се обезкуражава.

Към върха на планината е все още съвсем светло. Горе, в морето от небе, едно езеро с разпокъсани облаци, приличащи на скумрии, се носи като ято риби. Само няколко коли са паркирали пред хотела; таратайки, понтиаци 52 и мерцедеси 51, като колите на Спрингър, които той продава на тия пъпчиви хлапаци, които идват с по някоя кинта в портфейлите си и стотина долара в банката.

Вътре в кафетерията [43] Ресторант на самообслужване. – Бел. пр. няколко такива хлапаци играят на автомат за хазарт, наречен "Подскачащата Бетси". Те го поглеждат със своите дълги коси и изражението на лицата им казва, че знаят какво се е случило; единият от тях дори извиква:

– Тя ли ти разкъса ризата?

Учудва го, че те не знаят нищо за него, освен това, че дрехите му са в безпорядък. Вършиш си разни неща и никой в действителност не знае. Часовникът показва шест без двайсет. Той отива да се обади по телефона, закачен на карамелената стена, и поглежда за номера на Екълс в указателя.

Жената на Екълс отговаря сухо:

– Ало?

Заека затваря очи и нейните лунички затанцуват в червеното под клепачите му

– Привет! Моля ви, мога ли да говоря с преподобния Екълс?

– Кой е? – Гласът ѝ беше станал рязък и високомерен; тя знае кой е. Той се усмихва и си представя твърдия ѝ сладък задник, който потупа.

– Хей, тук е Хари Енгстръм. Джек там ли е?

Слушалката в другия край на линията бива върната на мястото ѝ. Тая кучка! Само защото не пожела да влезе в нейния ужасен дом. Бедният Екълс вероятно седи там, сърцето му кърви, за да чуе една дума от мене, а тя се връща и му казва "погрешен номер"; бедното човече, женен за тая кучка.

Той също окачва слушалката. Чува, че монетата издрънчава долу и се чувства улеснен от този неуспех. Излиза отсреща на паркинга.

Струва му се, че е оставил зад себе си в кафетерията всичката отрова, която би могъл да капне в ушите на бедния уморен хлапак. Представя си как Люси разказва на Екълс за това, че я е плеснал по задника, и чува как Екълс се смее и самият той се усмихва. Той ще запомни Екълс с това – като човек, който се смее; у него имаше нещо, което те държи на разстояние, което ти не можеш да постигнеш, гъгнивият глас. Но чрез смеха ти можеше да се доближиш до него. Нещо издайническо се промъкваше иззад него, покрай угнетяващото, обезсърчаващо, сковано, неизменно лице. Това, което го правеше угнетяващо, беше, че той не бе уверен, но не можеше да го признае и вместо това измъчваше веждите си и изговаряше всяка дума с различен глас. Общо взето, облекчение е да се освободи човек от него. Труден.