Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Господи! Той още прави опити.

– Аз казах, че не си бил тук. Казах, че никога няма да бъдеш тук.

– Аз не съм убил бедното дете. Дженис го уби. Аз ѝ се разсърдих оная нощ и дойдох да те търся, а тя се напила и удавила горкото дете във ваната. Не ме карай да говоря за това. Къде беше във всеки случай?

Тя го поглежда е леко учудване и казва:

– Момче, ти наистина навяваш смърт, знаеш ли?

– Хей, да не си направила нещо?

– Стой кротко! Просто стой там. Аз те видях изведнъж много ясно. Ти си самият господин Смърт. Ти не си просто нищо, ти си по-лошо от нищо. Ти не си плъх, ти не вониш, ти не си способен да вониш.

– Виж, аз нищо не съм направил. Дойдох само да те видя, когато това се е случило.

– Не, ти не правиш нищо. Ти просто обикаляш наоколо с целувката на смъртта. Махай се! Честна дума, Заеко, прилошава ми само като те гледам.

Искреността, с която казва това, я кара да политне и тя се улавя за горната пръчка на един обикновен стол със стандартна холандска живопис от Пенсилвания с избелели цветя.

Той, който винаги се гордееше, че се облича чисто, който винаги смяташе, че на вид е както трябва, пламва при тази искреност. Чувството, че е разчитал на това, че я е притежавал, че е бил отгоре ѝ, не идва. Поглежда ноктите си с техните големи луни около кожичките. Ръцете и краката му са облени от някакво парализиращо чувство за действителността. Неговото дете действително е мъртво, неговият ден действително е свършил, тази жена действително се е разболяла от него. Разбирайки това, той бива обхванат от ужасен страх, че всичко това е действително така, че е притиснат здраво до стената. Пита я направо:

– Прави ли аборт?

Тя се усмихва самодоволно и казва дрезгаво:

– Какво си мислиш ти!

Той затваря очи и докато натиска с края на пръстите си твърдата грапава кожа на облегалото на креслото, се моли: "Боже, мили боже, не, друго не! Ти взе вече едното, остави това да дойде... " Един мръсен нож се забива в неговия объркан вътрешен мрак.

Когато отваря очи, той вижда от изпробващия колеблив начин, по който тя стои там, опитвайки се да смени високомерието си в своята стойка, че иска само да го мъчи. Гласът му става рязък в надеждата.

– Прави ли?

Лицето ѝ придобива съкрушен вид.

– Не – отвръща тя, – не. Трябваше, но не го направих. Не искам да правя аборт.

Той се изправя и ръцете му я прегръщат, без да я стискат, като магически пръстен и макар че тя се стяга при неговото докосване и извръща глава настрана от своето мускулесто бяло гърло, той получава отново чувството, че е отгоре.

– О – казва той, – добре. Това е добре.

– Беше толкова ужасно – казва тя. – Маргърит беше изцяло против, но аз го запазих... мислейки за...

– Да – казва той. – Да. Ти си толкова добра. Радвам се.

И се опитва да се притисне до бузата ѝ. Носът му докосва влага.

– Ще го родиш – увещава я той. – Роди го!

Още един миг тя се взира някъде в мислите си и след това се дръпва от ръцете му и казва:

– Не ме докосвай!

Лицето ѝ пламва; тялото ѝ се люшва напред като тяло на подплашено животно, сякаш неговото докосване е смъртта.

– Обичам те – казва той.

– Това нищо не значи от тебе. Роди го, роди го, казваш. Как? Ще се ожениш ли за мене?

– Бих искал.

– Би искал, би искал да направиш нещо. А как стои въпросът с детето, което вече имаш?

– Не зная.

– Ще се разведеш ли е нея? Не. На тебе ти харесва да си женен и за нея. На тебе ти харесва да си женен за всяка. Защо не измисли умът ти какво искаш да правиш?

– Дали мога? Не зная.

– А как ще ме издържаш? Колко жени можеш да издържаш? Твоите работи са просто шега. Ти не заслужаваш заплата. Може би някога си могъл да играеш баскетбол, но сега ти не можеш нищо. Какво, дявол да го вземе, смяташ, че е светът?

– Моля те, роди бебето – казва той. – Ти трябва да го родиш.

– Защо? Какво те е грижа?

– Не зная. Не зная нито един от тия отговори. Всичко, което зная, е това, което ми изглежда необходимо. Ти си ми необходима. Понякога Дженис ми е необходима. Понякога нищо.

– Кой се интересува? Точно това е. Кой се интересува какво чувстваш ти?

– Не зная – казва отново той.

Тя изохква, той се изплашва, че ще плюе – и се обръща към стената, която е цялата в грапавини, понеже при боядисването много често долната мазилка се олющва.

После казва:

– Гладен съм. Защо да не отида до гастронома и да взема нещо? Тогава можем да помислим.

Тя се обръща сериозно:

– Аз съм помислила – казва тя. – Знаеш ли къде бях, когато си дошъл тук на другия ден? Бях при родителите си. Знаеш ли, аз имам родители. Те са твърде бедни родители, но такива са. Живеят в Уест Брюър. Те знаят. Искам да кажа, те знаят някои неща. Знаят, че съм бременна. "Бременна" е хубава дума. Тя се случва на всеки. Не е необходимо да мислиш много какво трябва да направиш, за да стигнеш до това. Сега аз бих искала да се оженя за тебе. Желая го. Това, което изобщо казах преди малко, го мисля, но ако ние се оженим, всичко ще е наред. Сега ти реши. Разведи се с тази жена, от която само за един месец получи толкова горчивини, разведи се с нея или ме забрави. Ако не можеш да решиш, аз съм мъртва за тебе. Аз съм мъртва за тебе и това твое бебе ще бъде също мъртво за тебе. Хайде! Махай се, ако искаш.