Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Всичко това, което казва, я разтреперва и я кара да за плаче, но тя не иска да го покаже. Двете страни на носа ѝ лъщят, но тя не ги докосва.

Той чувства инстинктивно, че тя очаква знак, че е взел решение, вдъхновен от тая реч. Всъщност едва-едва я слушаше, много е сложно и сравнено с представата за един сандвич – нереално.

Той се изправя – надява се с ефекта на човек, който е служил в армията – и казва:

– Ясно. Ще реша това. Какво искаш да взема от магазина?

Един сандвич и чаша мляко и после да я разсъблече, да я извади от тая топла памучна рокля, пречеща с гънките си, и да погледа тая надебеляла талия, спокойна в своята бледа хладна кожа. Той обича жените, когато са бременни за пръв път; те изглеждат толкова нежни. Ако можеше само веднъж да се скрие в нея, той знае, че ще излезе успокоен.

– Не искам нищо – казва тя.

– О, ти трябва да ядеш – настоява той.

– Яла съм – упорства тя.

Той се опитва да я целуне, но тя казва "не" и не го поглежда подканващо; пълна и с пламнало от вълнението лице, влажната ѝ разноцветна коса е в безпорядък.

– Ще се върна веднага – казва той.

Когато слиза по стълбите, тревогите нахлуват в него така бързо, както звукът от стъпките му. Дженис, парите, телефонния разговор с Люси Екълс, изражението по лицето на майка му, всичко това топурка едновременно на големи, тъмни вълни; вина и отговорност се хлъзгат като две основни сенки вътре в гърдите му. Самото уреждане на всичко това – разговорите, телефонните разговори, адвокатите, парите, – всичко му изглежда толкова физически пред устатата му, че той осъзнава усилието от дишането и всяко действие, дори простото посягане към топката на вратата той чувства като опасно продължение на дълъг механичен порядък, опасно свързан с неговото сърце. Твърдата топка на вратата отвръща на неговия натиск и се завъртва любезно.

Навън, на въздух, страховете му се кондензират. Кълба с етер – чиста нервност – плъзват надолу по краката му. Чувството за пространството навън се врязва в гърдите му. Застанал на стълбите, той се опитва да сортира тревогите си, опитва се да анализира жената, останала в къщата зад него, да разбере кое я караше толкова много да крещи. Две мисли го успокояват, леко осветяват тъмния куп от невъзможни алтернативи: Рут има родители и тя желае да остави бебето. Тия две мисли са може би една и съща мисъл, вертикалният ред на родителството, някаква тънка тръба, изправена във времето, в която нашата самота се разрежда донякъде. И Рут, и Дженис имат родители: в тази мисъл той разтваря и двете. Остава Нелсън; това е несправедливост, която трябва да носи със себе си. На тази малка опорна точка той се опитва да претегли останалите, като измерва противоположностите една срещу друга: Дженис и Рут, Екълс и майка му, правилния път и добрия път, пътя към гастронома – евтин, със складирани плодове, осветен от една гола крушка – и другия път, надолу по Съмър стрийт, където свършва градът. Опитва се да си представи как ще свърши това, с едно празно игрище за бейзбол, тъмна фабрика и след това над един поток, по черен път... не знае. Представя си едно грамадно празно поле със сажди от локомотивите и сърцето му се изпразва.

Уплашен, наистина уплашен, той си спомня онова, което веднъж го беше утешило, като му се стори изход, през който надзърна в подземния блясък. Повдига очи към прозореца на църквата. Дали поради бедността на църквата, пори ди дългите летни дни или просто поради небрежност, но прозорецът ѝ не свети. Един тъмен кръг на каменна фасади.

Въпреки това в уличните лампи има светлина; закрит от дърветата, техните сливащи се конуси отстъпват към невидимия край на Съмър стрийт. Наблизо отляво, точно под една от тях, неравният асфалт изглежда като мержелеещ се сняг. Той решава да върви покрай блока, да проясни главата си и тогава да избере своя път. Смешно е как това, което те кара да се движиш, е толкова просто, а полето, в което трябва да се движиш, толкова многолюдно. Вътре има доброта, отвън няма нищо: тези неща, които той се опита да балансира, нямат тежест.

Изведнъж почувства вътрешността си като много реална, чисто бяло пространство в средата на гъста мрежа. "Аз не зная" – каза той на Рут: той не знае какво да прави, къде да отиде, какво ще се случи. Мисълта, че не знае, сякаш го прави безкрайно дребен и неуловим. Неговата нищожност го изпълва като безбрежност. Това беше както на времето, когато чуваха, че си знаменит, ти слагаха двама играчи да пазят специално тебе, и накъдето и да се обърнеш, ти се сблъскваше с един от тях; единственото, което ти оставаше, беше да стреляш. Така ти стреляше, а топката отиваше у другите и твоите ръце бяха празни, и хората над теб изглеждаха глупави, защото всъщност там нямаше никой.