Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Черният кадилак на погребалното бюро пристига и ги отвежда в залата за погребения. Някога това с било къща, но сега е застлана с килими, каквито в никоя къща не биха сложили, светлозелени килими, заглушаващи стъпките ти, сякаш че по пода има един инч прах. Малки сребърни тръбички по стената изпращат жълтеникава светлина и цветовете навсякъде – по стените и по завесите – са цветовете, сред които никой не би живял: оранжеворозово, воднисто и виолетовото, което убива микробите по клозетните седалки.

Изкачват се по една пътека, настлана с плочки, под слънчевата светлина, покрай зелената пяна на храстите и чакат в малка розова странична стая. Оттук Хари може да гледа в централната зала: на няколко редици от наредените като в аудитория столове седят около шестима души, от тях пет жени. Единствената, която познава, е Пеги Гринг. Малкото ѝ момче, което се извива до нея, е седмият. Най-напред бяха решили да не присъства никой друг, освен членовете на семейството, но впоследствие Спрингърови поканиха и някои близки.

Родителите му не са тук. Безкостните ръце на някой някъде се разхождат нагоре и надолу по клавишите на електрическия орган. Неестественото оцветяване на интериора достига кулминационната си точка с оранжерийните цветя, наредени около малък ковчег. Ковчегът е със златни дръжки и е положен на подиум, закрит с тъмнопурпурна завеса. Той мисли, че завесата би могла да се дръпне настрана и да открие като по чудо живото бебе отдолу. Дженис поглежда вътре, изплаква и един мъж от погребалното бюро, рус и млад, с неестествено червено лице, изважда шише с амоняк от страничния си джоб. Майка ѝ го поднася до носа ѝ и тя с мъка скрива гримасата си на отвращение; веждите ѝ се издигат нагоре, разкриващи подпухналостите, които очните ѝ ябълки образуват под тънката ципа. Хари я улавя за ръка и я обръща така, че да не може да гледа в съседната зала.

Страничната стая има прозорец, през който те могат да гледат на улицата, където децата и колите текат.

– Да се надяваме, че свещеникът не е забравил – казва младият човек с червеното лице и се засмива, изпитвайки поради това смущение. – Той не може да се почувства свободно тук.

– Това често ли се случва? – пита господин Спрингър.

Той е застанал зад жена си и лицето му се наклонява напред с любопитство, една птича черна уста под светлите мустаци. Госпожа Спрингър, която е седнала на един стол, притиска длани до лицето си през воала, пъстрите горски плодове потрепват на своето стъбло от тел.

– Горе-долу два пъти в годината.

Един познат стар плимут се приближава бавно до бордюра отвън. Майката на Заека слиза и гледа ядосано нагоре-надолу по тротоара. Сърцето му подскача и езикът му се заплита. Ето, идват моите родители: като че ли това беше някакво предупреждение. И всички те изострят вниманието си, сякаш за да се противопоставят на евентуално нападение. Госпожа Спрингър става, а Хари се намества между нея и Дженис. Заставайки така в редиците на Спрингърови, поне ще покаже на майка си, че се е променил, че той е приел и е приет.

Човекът от погребалното бюро излиза, за да ги доведе. Хари ги вижда, застанали на блесналия тротоар, спорейки през коя врата да влязат. Мим малко встрани. Облечена в семпло костюмче и без всякакъв грим, тя му напомня за малката сестричка, която някога имаше.

Гледката с неговите родители го кара да се пита защо се страхува от тях. Майка му влиза през вратата първа. Погледът ѝ се плъзва по тяхната редица и тя пристъпва към него с протегнати ръце.

– Хари, какво ти направиха те?

Тя извиква това високо и го обгръща в прегръдка, като че ли ще го отнесе обратно към небето, от което са паднали.

Така бързо то се отваря и отново се затваря.

С момчешки рефлекс на смущение той я отблъсва настрана и се изправя в цял ръст. Сякаш без да съзнава какво е казала, майка му се обръща и прегръща Дженис. Той изпитва облекчение да види, че тя постъпва учтиво, нормално.

Татко, мърморейки нещо, разтърсва ръката на Спрингър. Мим идва и докосва Хари по рамото, а после приклеква и шепне нещо на Нелсън, двамата най-млади тук. Като ги гледа отгоре, Хари чувства как тия човешки същества се обединяват. Жена му и майка му се прегръщат. Майка му започна прегръдката машинално, но в нея дишаше голяма скръб. Лицето ѝ се сгърчва от мъката; Дженис, разрошена и смазана, все пак отвръща: нейните слаби черни ръце се опитват да обхванат едрото тяло, устремило се към нея. Госпожа Спрингър ѝ прошепва две думи. Другите недоумяват; само Хари със своя висок ръст вижда това. Майка му се движи от инстинкта, който ни кара да прегръщаме тия, които нараняваме, и после тя беше почувствала това момиче в своята прегръдка като член, заедно с нея, на една древна обиждана робска раса и тогава бе схванала, че ако върне сина си към себе си, то тя трябва да бъде изоставената.