Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Той беше почувствал у себе си тия степени на скръбта, които се бяха проявили в нея, докато ръцете ѝ се впиваха по-силно. След това тя отпуска Дженис и говори тъжно и благовъзпитано със Спрингърови. Те бяха отминали нейния пръв вик като лудост. Разбира се, те нищо не бяха направили на Хари, това, което беше направено, Хари им го беше направил.

Неговото освобождение е незабележимо за тях. Той ги чувства далечни до себе си. Думите, които майка му казва на Дженис: "моята дъщеря", остават без значение. Мим се изправя; баща му взема Нелсън на ръце. Техните движения кротко го побутват. А в това време сърцето му завършва своя кръг и още веднъж прави този кръг – един по-широк кръг в разредена среда, в която околният свят внася своя принизяващ смисъл.

Екълс пристига задъхан от някоя дрогерия или от измъчения си дом и всички те, заедно с Нелсън, влизат в залата с цветята и сядат на първия ред. Заека се дразни, че облеченият в черно Екълс трябва да стои между него и дъщеря му. Дълбоко в себе си той чувства вина за нещо, което никой не беше споменал, – че детето не е кръстено.

– "Аз съм възкресението и живота казва бог: – този, който вярва в мене, макар и да е умрял, все пак ще живее: и който изобщо живее и вярва в мене, никога няма да умре."

Груби, лоши думи витаят в главата на Хари като тромави черни птици. Той чувства, че те не са невъзможни. Екълс не чувства: неговото лице е мрачно и изопнато. Гласът му е фалшив. Всички тия хора са фалшиви: освен неговата мъртва дъщеря, бялата кутия със златна украса.

"Той ще пасе стадото си като пастир: той ще прибере агнетата със своите ръце и ще ги отведе в своето лоно."

Пастир, агнета, ръце: очите на Хари се пълнят със сълзи. Като че ли за пръв път сълзите го обливат, едно море и накрая солената вода навлиза в очите му. Дъщеря му е мъртва: Джун си с отишла от него; сърцето му плува в скръб, която се носи из него, преди да се гмурне все по-дълбоко и по-дълбоко в безграничната всеобхватност на загубата. Никога няма да чуе отново нейния плач, никога няма да види отново нейната мраморна кожа, никога няма да люлее вече нейната лека тежест в ръцете си и да наблюдава дали синият резец на очите ѝ ще се разшири при неговите думи. Никога. Думата "никога" спира всичко, няма никога пролука в нейната плътност.

Те тръгват за гробищата. Той, баща му, бащата на Дженис и човекът от погребалното бюро носят бялата кутия до катафалката. Тя е тежка, но тежестта е изцяло от дървото.

Гробищата са красиви към четири часа. Специално засаденият зелен мъх се разстила надолу някак успоредно на слънчевите лъчи. Надгробните камъни хвърлят дълги сивогълъбови сенки.

Тъжната процесия се движи по покритата със скърцащ син пясък алея: нейната цел е мекият зелен балдахин, миришещ на пръст и папрат. Отвъд тях, надалече, се вижда полумесецът на черната гора; гробищата са високо по планинския склон, между града и гората. Под техните крака димят комини. Хари поглежда нататък към долината, но оттук тя изглежда различна, по-синя. Хе-е нататък един мъж върху моторна косачка кара между наядените зъби на надгробните камъни. Лястовици се стрелкат нагоре-надолу над каменна къщичка, една гробница.

Белият ковчег бива ловко извъртян върху колелцата от дълбокия корпус на катафалката и свален върху пурпурночервени ремъци, които го държат над малкия, с почти квадратна уста, но дълбок гроб. Леките скърцания и пъшкания от усилието дращят по стъкло от мълчание. Мълчание. Кашлица. Цветята ги следват; те са тук под навеса. Зад краката на Хари спретната могила от пръст, изравнена на върха на квадрати, чака да бъде преместена, като през това време излъчва скрито послание на земята. Хората от погребалното бюро изглеждат доволни, те скръстват розовите си длани пред своята катафалка. Тишина.

– "Бог е моят овчар; следователно не може да ми липсва нищо."

Гласът на Екълс губи от силата си на открито; далечното бръмчене на моторната косачка спира почтително. Гърдите на Заека тръпнат от вълнение и сила, той е уверен, че неговото момиче възлиза към рая. Това чувство изпълва изречените от Екълс думи, както едно живо тяло – кожата.

– "О, господи, чийто най-скъп син вземаше малките деца в ръцете си и ги благославяше; озари ни с твоята милост. Ние Те молим да предадеш душата на това дете на твоята непрестанна грижа и любов и да ни заведеш всички в небесното царство; чрез твоя син, Исус Христос, нашия бог, Амин."

– Амин! – шепне госпожа Спрингър.

Да. Ето как е. Той чувства всички тия глави, застинали като надгробни камъни, той ги чувства еднакво, еднакво с тревата, с цветята от парниците, всички – хората от погребалното бюро, пазача, който не се виждаше и бе спрял своята косачка, всички събрани заедно тук, за да дадат на неговото некръстено бебе силата да се изкачи в рая.