Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Сълзите на Дженис идват така тихо, както росата; гледката на свежите от сутринта улици сякаш ги отприщват.

Когато влизат в апартамента, тя въздъхва тежко и съвсем рухва. Може би не очакваше, че жилището им ще е пълно със слънчева светлина; контрафорси от прах се носят в млечния светлинен сноп от средата на пода до горния край на прозорците и докосват всичко с невинност, новост, надежда.

Вратата на неговия гардероб е близо до входната врата, така че не е необходимо веднага да влизат много навътре в апартамента. Той отваря вратата на гардероба доколкото може, без да удря телевизора. Бръква дълбоко в него, разтваря ципа на една найлонова торба за съхраняване на дрехи и изважда своя син костюм. Зимен вълнен костюм, единственият тъмен костюм, който има.

Нелсън обикаля из апартамента, прави пиш в банята, намира една стара каучукова панда [42] Гумена играчка, изобразяваща панда – животно подобно на мечките, срещащо се в планините на Северна Индия. – Бел. пр. в спалнята, която иска да си вземе. Неговото откритие пресушава доста от заплахата, която идва от стаите, и те отиват в спалнята, където са окачени дрехите на Дженис. Когато отиват нататък, тя сочи един стол.

– Тук седях и чаках – казва тя – вчера сутринта да се покаже слънцето.

Гласът ѝ е безжизнен; той не знае какво иска да му каже тя и не казва нищо. Задържа дъха си.

В спалнята има един хубав момент. Дженис сваля полата и блузата си, за да изпробва един стар черен костюм, и докато се движи наоколо по комбинезон, боса върху килима, му напомня за момичето, което познаваше, със своите тесни глезени и китки и малка плаха глава.

Черният ѝ костюм, купен когато е била още в гимназията, не ѝ става; коремът ѝ все още е твърде голям от раждането. А може би започва затлъстяването на майка ѝ. Застанала там, мъчейки се да накара полата да ѝ стане, гърдите ѝ изскачат над сутиена. Когато се навежда, разстоянието между тях се къдри в тънка гънка. Тя е закръглена, една приятна закръгленост, която му доставя удоволствие. Той мисли: "Моята, моята жена", но тя се изправя и нейното размазано, безумно лице заличава неговата гордост от притежанието. Тя се превръща в задължение, което мъчително засилва тежестта, която вече натежава върху гърдите му. Това е безумната жена, която той трябва да направлява с нежност през целия си живот, за да е надалече от вчерашния ден.

– Няма да стане – изпищява тя, издърпва краката си от полата и я захвърля; голям премятащ се прилеп към другия край на стаята.

– Нямаш друга възможност.

– А какво да правя?

– Ела. Да излезем оттук и да се върнем у вас. Това жилище те прави нервна.

– Но ние ще трябва да живеем тук!

– Да, но не днес. Ела.

– Не можем да живеем тук – казва тя.

– Зная, че не можем.

– Но къде можем да живеем?

– Ще разбереш. Ела!

Тя се препъва в полата си, слага си блузата над ръцете, обръща се кротко и моли:

– Закопчай ми гърба.

Закопчавайки розовата дреха, нейният спокоен гръб някак го кара да плаче; лютивината в очите му се засилва до болка и той вижда малките бебешки копчета през цял куп дискове с водниста светлина, като листенца от ябълков цвят. Влагата се поколебава върху клепачите му и след това се стича надолу по бузите. Тази влага е сладка. Той иска да може да плаче с часове, защото само това малко го облекчава. Но мъжките сълзи са редки и неговите спират, преди да излязат от апартамента. Когато затваря вратата, има чувството, че е прекарал целия си безцветен живот да отваря и да затваря тази врата.

Нелсън взема със себе си каучуковата панда и всеки път, когато кара играчката да пищи, Заека получава болки в корема. Сега градът е бял от слънцето, което почти се е изкачило в зенита.

Когато Дженис разказва какво се е случило, госпожа Спрингър се суети и намира една своя стара черна рокля, която, казва тя, като се прибоде умело и малко се позашие, щяла да стане. Тя и Дженис се качват горе и след половин час Дженис слиза, облечена в черно.

– Хари, добре ли изглеждам?

– Какво по дяволите смяташ, че ще бъде това? Модно ревю?

Мисълта, че тя може да носи дрехите на майка си, го вбесява. Той добавя със съжаление:

– Изглеждаш чудесно!

Но лошото е станало. Дженис е наранена и съвсем рухва горе, а госпожа Спрингър отменя малката търпимост, която му беше оказала. Къщата отново се изпълва с неизречената мисъл, че Той е убиецът.

Той приема тази мисъл с признателност. Вярно е, той е, той е, и омразата го удовлетворява повече от опрощението. Въвлечен в омраза, той не трябва да прави нищо; може да стои като парализиран и непреклонността на ненавистта прави нещо като убежище за него.