Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Да седнем – казва Заека и му помага да се настани в едно кресло.

Тотеро събаря една покривка, докато наглася ръцете си. Заека донася обикновен стол и сяда наблизо, за да няма нужда да повишава глас.

– Позволяват ли ви да се движите? – пита той, след като Тотеро не казва нищо.

– Жена ми ме доведе. С колата. Тя е отвън, Хари. Ние научихме ужасната новина. Не те ли предупредих?

Очите му вече са пълни с влага.

– Кога?

– Кога?

Поразената страна на лицето му е извърната може би съзнателно в сянката, тъй че усмивката му изглежда съвсем жива, умна и уверена.

– Оная нощ на борба. Аз ти казах да се върнеш. Аз те молих.

– Мисля, че така беше. Забравил съм.

– Не, не си забравил. Не си забравил, Хари. – Дъхът му се пресича на "ха" от Хари. – Нека ти кажа нещо.

– Разбира се.

– Доброто и злото – продължава той и спира. Голямата му глава се мести и резките линии надолу по устата и по повреденото му око се откриват. – Доброто и злото не падат от небето. Ние, ние ги създаваме. Срещу нещастието. Постоянно, Хари, постоянно – гордостта му при превъзмогване на дългата дума се проявява просто, като гордостта на някое момче. – Нещастието следва тяхното неспазване. Не нашето собствено, често отначало не нашето собствено. Сега ние имаме пример за това с твоя личен живот.

Заека се чуди откъде са дошли тия следи от сълзи по бузите на Тотеро; но те са там.

– Вярваш ли ми?

– Разбира се. Разбира се. Вижте, аз зная, че това е моя грешка. Аз се чувствам като... като нищожество след всичко, което се случи.

Спокойната усмивка на Тотеро става още по-широка, леко стържещо хриптене излиза от устата му.

– Аз те предупредих – казва той, говорът му става по-бърз. – Предупредих те, Хари, но младежта е глуха. Младежта е безгрижна.

Хари избъбря:

– Но какво мога да направя?

Тотеро не дава признак да е чул.

– Не си ли спомняш? Как те молих да се върнеш вкъщи?

– Не зная, мисля да.

– Добре. Ах! Ти все още си хубав човек, Хари. Имаш здраво тяло. Когато аз умра и си отида, спомни си как твоят стар треньор ти е казвал да не правиш грешки. Спомни си!

Последната дума е произнесена скромно, с леко поклащане на главата. Проявявайки такава неуместна оживеност, той става от стола и полита, тъй като се отпуска преждевременно на своя бастун. Хари скача разтревожен и двамата за миг са много близо. Голямата глава на стария човек излъчва тежка миризма. Не толкова на лекарство, колкото на гниещи плодове.

– Вие, младите – завършва той, като извисява глас – тонът на треньора, който едновременно се кара и окуражава, – сте склонни да забравяте. Нали? Е, нали?

Силното му желание да чуе това признание е необяснимо.

– Разбира се – казва Заека, молейки се той да си върви.

Хари му помага да стигне до колата, додж 57 в синьо и кремаво, спрян пред оранжевия противопожарен кран.

Госпожа Тотеро изказва доста хладно своите съболезнования за смъртта на невръстната му дъщеря. Тя изглежда измъчена и благородна. Сива коса пада надолу по хубавите ѝ прошарени с бръчки сребърни слепоочия. Иска по-скоро да си тръгне, да избяга със своя трофей.

На предната седалка до нея Тотеро изглежда като самодоволно джудже, галейки глупаво извивката на своя бастун. Заека се връща в къщата, чувствайки се потиснат и омърсен от посещението. Откритието на Тотеро го сломи. Той иска да вярва в небето като първоизточник на всичко...

Екълс идва късно следобед, за да довърши приготовленията за погребението; то ще се състои утре следобед, сряда.

Когато той тръгва, Заека го задържа за малко в предната част на коридора и те разговарят.

– Какво мислиш? – пита Заека.

– За какво?

– Какво да правя?

Екълс го поглежда бързо, обезпокоен. Той е много изморен. Хари никога не е изглеждал толкова изморен. Неговото лице има бледия детински вид на някой, който не е спал достатъчно.

– Прави това, което правиш – отговаря той. – Бъди добър съпруг. Добър баща! Обичай това, което беше изоставил.

– А това достатъчно ли е?

– Ти искаш да кажеш, за да заслужиш опрощение? Сигурен съм, че това ще стане, ще се изпълни, докато си жив.

– Искам да кажа... – той никога по-рано не се е обръщал така умолително към Екълс – спомняш ли си онова, за което говорехме? Онова нещо, което се крие зад всичко?

– Хари, ти знаеш, че аз не мисля, че това нещо съществува така, както ти смяташ, че съществува.

– Окей.

Разбира, че Екълс иска също да избяга, че видът му е мъчителен, отблъскващ.