Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Да, сър.

– Животът трябва да продължи. Ние трябва да продължим сега без това, което сме загубили. Въпреки че Беки е прекалено разстроена, за да те види сега, тя е съгласна. Ние имахме разговор и тя е съгласна, че това е единственият път. Искам да кажа, това, което исках да кажа, е, – аз виждам, ти си смутен, – че ние те считаме от нашето семейство, Хари, въпреки... – той повдига едната си ръка неопределено към стълбите – въпреки този... – ръката му се отпуска тежко и той добавя – нещастен случай.

Хари закрива очи с ръка. Те са възпалени и уязвими от светлината.

– Благодаря – казва той и почти изстенва в своята благодарност към този човек, когото винаги е мразел за това, че говори така великодушно. Опитва се да изрази това с думи съобразно един етикет, който продължава да действа и в най-голямата скръб като подводно течение, и отвръща:

– Обещавам да устоя на сделката – заявява той и спира, задъхан от жалкия тембър на гласа си.

Кое го накара да каже "сделката"?

– Зная, че ще го направиш – казва Спрингър. – Преподобният Екълс ни уверява, че ще го направиш.

– Десерт – вика Нелсън отчетливо.

– Нели, защо не вземеш някоя сладка в леглото? – предлага му Спрингър с обичайната си веселост, която макар и принудена, напомня на Заека, че детето е живяло тук. – Не е ли вече време за тебе да спиш? Да те вземе ли баба?

– Татко! – казва Нелсън, плъзва се от стола и идва до баща си.

И двамата мъже са смутени.

– Окей – отвръща Заека. – Покажи ми твоята стая.

Спрингър взема две сладки от бюфета и Нелсън неочаквано изтичва към него, за да го прегърне. Той се навежда, за да приеме прегръдката, и неговото повяхнало лице на денди побелява до бузката на детето; неговите не на фокус очи се взират в обувките на Заека, а големи черни квадратни копчета за ръкавели с тънък ръб и с инициал "С" в злато се подават от ръкавите на сакото, докато ръцете му притискат детето.

Когато Нелсън води баща си към стълбите, те минават през стаята, където седи госпожа Спрингър. Заека хвърля бърз поглед към подпухналото лице, хлъзгаво от сълзите, и извръща очи. Той прошепва на Нелсън да отиде и да я целуне за "лека нощ". Когато момчето се връща при него, те се качват на горния етаж и по хубав коридор, налепен със схеми на коли стар модел, влизат в малка стая, чиито бели завеси са нюансирани в зелено от дървото отвън. От двете страни на прозореца са окачени симетрично картини – една с котенца, една с кученца. Той се пита дали това е стаята, в която е живяла Дженис като малка. Тя излъчва някаква мухлясала невинност и неопределеност, сякаш че е стояла празна с години. Старо мече, чиято козина е опадала вече чак до плата и едното му око е извадено, седи в счупена детска люлка. На Дженис ли е било? Кой е извадил окото?

Нелсън става странно покорен в тази стая. Хари разсъблича съненото тяло, цялото кафяво от слънцето, с изключение на малкото задниче, облича го в пижамата, слага го в леглото и оправя завивките върху него. Той му казва:

– Ти си добро момче.

– Да.

– Аз сега ще вървя. Не се плаши.

– Татко заминава?

– Ти можеш да спиш. Аз ще се върна.

– Окей! Добре.

– Добре.

– Татко?

– Какво?

– Бебето Беки мъртво ли е?

– Да.

– Да! Било ли я е страх?

– О, не. Не! Не я е било страх.

– Щастлива ли е?

– Да, тя сега е много щастлива.

– Добре.

– Не се тревожи за това.

– Окей.

– Завий се догоре.

– Да.

– Мисли, че хвърляш камъни.

– Когато порасна, ще ги хвърлям много надалече.

– Така е. Но ти и сега ги хвърляш доста надалече.

– Зная.

– Окей. Заспивай сега!

На долния етаж той пита Спрингър, който мие съдове в кухнята:

– Вие не искате да остана тук тази вечер, нали?

– Тази вечер не, Хари. Съжалявам. Мисля, че ще е по-добре да не е тази вечер.

– Окей. Разбира се. Ще се върна в апартамента. Да дойда ли сутринта?

– Да, моля ти се. Ще закусиш тук.

– Не, не искам закуска. Искам да видя Дженис, когато се събуди.

– Да, разбира се.

– Мислите ли, че ще спи цялата нощ?

– Така мисля.

– Ах... съжалявам, не бях на работа днес.

– О, нищо. Това е много дребно.

– Вие не ме искате на работа утре, нали?

– Разбира се, че не.

– Но аз все още имам тази работа, така ли?

– Разбира се.

Той отговаря възбудено; очите му играят; чувства, че жена му слуша.

– Вие бяхте много добър с мене.

Спрингър не отговаря; Хари излиза през слънчевата веранда, за да не зърне пак лицето на госпожа Спрингър, заобикаля къщата и си тръгва към тях в гъстия звънтящ мрак.