Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Той не е убил бебето. Не е бил там. Това е нещастен случай.

– Личи си от постъпките му колко струва. Бяга и оставя своята жена-идиот да пие. Ти никога не трябваше да ги събираш отново. Момичето се беше вече примирило и никога нямаше да се случи подобно нещо.

Екълс премигва; шокът е създал голямо аналитично разстояние между него и нещата. Прави му силно впечатление начинът, по който тя възстановява това, което е трябвало да се случи. Той се учудва донякъде защо нейната реч е толкова жлъчна. "Мерзавец" беше чужда дума за нея, за да я употреби.

– Значи всъщност ти казваш, че фактически аз съм убил бебето – казва той.

– Разбира се, че не. Изобщо не съм имала намерение да кажа такова нещо.

– Не. Мисля, че ти си права – продължава той и се надига от стола.

Той отива в коридора до телефона и отново изважда от портфейла си номера, написан с молив под избледнялото име Рут Ленърд. По-рано телефонът отговори, но този път мишката на електричеството напразно гризе металната пластинка. Той изчаква телефонът да иззвъни дванайсет пъти, окачва слушалката, набира отново номера и окачва слушалката след седем иззвънявания. Когато се връща в кабинета, Люси го чака.

– Джек, съжалявам. Не съм искала да намеквам, че ти изобщо си виновен. Разбира се, че не си виновен. Не ставай глупав.

– Всичко е наред, Люси. Истината не трябва да ни оскърбява.

Тези думи са призрак на една негова мисъл, че ако вярата е истинна, то нищо, което е истинно, не е в конфликт с вярата.

– Милост! Мъченикът! Е, аз виждам... ти мислиш, че всичко това е твоя грешка и каквото и да кажа, няма да промени мислите ти. Ще си спестя дишането.

Той продължава да мълчи, за да ѝ помогне да си спести дишането, но след миг тя пита:

– Джек?

– Какво?

– Защо положи толкова грижи да ги събереш пак?

Той взема резенчето лимон от чинийката на чашата за чай и се опитва да гледа през него в стаята.

– Бракът е тайнство – отвръща той.

Той почти очаква тя да се засмее, но вместо това Люси пита сериозно:

– Дори и един лош брак?

– Да.

– Но това е смешно. Тук няма здрав смисъл. В това няма логика.

– Аз не вярвам в логиката – отвръща той. – Ако това ще те направи щастлива, аз не вярвам в нищо.

– Това не ме прави щастлива – продължава тя. – Ти си психопат. Но съжалявам, че това се случи.

Тя отнася чашите, трополи в кухнята и го оставя сам. Следобедните сенки се събират като паяжини по стените от книги, повечето от които не са негови собствени, а на неговия предшественик, знаменития и многоуважаван д-р Ленгхорн. Той седи, чакайки онемял, но не много дълго. Телефонът иззвънява. Бърза да отговори, преди Люси да може да направи това; през прозореца, над чийто перваз телефонът звъни, той вижда съседката, която сваля своето пране от въжето.

– Ало?

– Хей, Джек? Тук е Хари Енгстръм. Надявам се, че не съм попречил на нещо.

– Не, не пречиш.

– Нямаш стари дами наоколо, които да седят или да шият, или нещо такова, нали?

– Не.

– Знаеш ли, опитах се да се обадя вкъщи, но никой не отговаря и това някак си ме безпокои. Миналата нощ не бях у дома и ме обзема някакво бодливо чувство. Искам да си отида вкъщи, но бих желал да зная дали Дженис не е направила нещо – да не е извикала полиция или нещо от тоя род. Не знаеш ли?

– Хари, къде си?

– О, в една дрогерия в Брюър.

Съседката беше събрала и последния чаршаф в ръцете си и погледът на Джек спира на празното бяло въже. Една от ползите, които обществото, изглежда, има от него, е да смекчава трагичните новини и кухината на неговата уста пресъхва, докато събира кураж, за да изпълни познатото задължение.

"Никой, който е сложил ръка върху плуга... "

Той държи очите си широко отворени, за да не му се струва, че е твърде близо до ухото си.

– Мисля, че ще спечеля време, ако ти го кажа по телефона – започва той. – Хари! Случи ни се нещо ужасно.

Когато усукват въже и продължават да го усукват, то започва да губи правата си линия и изведнъж един възел подскача в него. След като изслушва Екълс, Хари усеща такъв твърд възел в самия себе си. Той не знае какво да каже на Екълс; всичко, което съзнава, са купчините стоки в разкривени опаковки, които вижда през стъклената врата на телефонната кабина. На стената на дрогерията има надпис в червено с една едничка дума парадихлорбензин. През цялото време, докато се опитваше да разбере Екълс, той препрочита тази дума, иска да открие къде трябва да се прекъсне при произнасяне. Когато най-накрая разбира това, точно в кулминационната точка на неговия живот, една дебела жена се приближава към тезгяха и плаща за две кутии книжни носни кърпи. Той излиза под слънчевата светлина навън от дрогерията, преглъщайки, за да задържи този възел да не се надигне в тялото му и да го задави.