Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

А ако той се върнеше, щеше да бъде също тъй просто: щеше да му прости всичко и ще спре да пие, нещо, което го дразнеше, така че всичко между тях щеше да бъде много хубаво, и просто и чисто, понеже той щеше да бъде вече друг и щеше да я обича толкова много, понеже тя му е прости за всичко, и щеше да знае сега как да бъде добра съпруга. Тя ходеше на църква всяка седмица, разговаряше с Пеги и се молеше, и дойде до схващането, че бракът не беше убежище, той беше споделяне и тя и Хари трябваше да започнат да споделят всичко. И ето – чудо – тия последните две седмици бяха точно такива.

И тогава Хари изведнъж вмъква между тях мръсотията на своята проститутка и поиска от нея да хареса това; тази несправедливост я кара да извика, сякаш беше изплашена от нещо в празното легло.

Последните часове са като тесен завой в тръба, през която тя не може да накара мисълта си да премине. Отново и отново тя стига до гласа му, който ѝ казва: "Обърни се", и не може да мине през това, не може да не се чувства уплашена и да не се задушава.

Тя става от леглото и обикаля с изпънатата гърда, чието зърно я изгаря; отива в кухнята боса и подушва празната чаша, от която Хари я накара да пие уиски. Мирисът е неопределен, суров, нежен и дълбок и тя мисли, че може би една глътка ще излекува нейното безсъние. Ще я накара да заспи докато изскърцването на вратата я разбуди и тя види неговото едро бяло тяло да блуждае глупаво, и би могла да каже: "Ела в леглото, Хари, всичко е наред... вземи ме... Искам да го споделя, Хари, наистина го искам, наистина."

Тя сипва вътре само един инч уиски и немного вода, защото иначе ще трябва да пие прекалено дълго, без никакви парченца лед, тъй като шумът от таблата може да събуди децата. Тази доза отнася до прозореца и застава там, загледана към трите смолисти покрива в спящия град. Тук-там вече се появяват няколко бледи светлини в кухните и спалните. Една кола, фаровете ѝ, матови дискове, които не хвърлят светлина в разреждащия се мрак, почива долу на Уилбър стрийт, към центъра на града. Магистралата, наполовина скрита от силуета на къщите, като река между брегове от дървета, в тоя ранен час свисти от трафика. Тя чувства как работният ден приближава като множество светлини, чувства тъмните островърхи къщи под нея, готови да се раздвижат, да се разбудят, да се разтворят като замъци, за да изпратят своите хора, и съжалява, че нейният собствен съпруг е неспособен да се влее в тоя ритъм от национален мащаб, от който щеше да се чуе ей сега още един удар.

Защо именно той е такъв? Какво толкова изключително има у него? Гняв към Хари започва да набъбва в нея и за да го задуши, тя изпива чашата и се обръща към зората; всичко в апартамента е в някакъв нюанс на кафявото. Тя се чувства разкривена; налягането в неизсуканата гърда я дърпа.

Отива в кухнята и си прави второ питие, по-силно от първото, мислейки, че след всичко в края на краищата и тя има право да се позабавлява. Не е отделила нито миг за себе си, откак се върна от болницата. Мисълта за забавление прави движенията ѝ бързи и леки; тя просто изтичва боса до прозореца през грапавия килим, като че ли е на ревю, уредено специално за нея. Издигайки се в своята бяла нощница над всичко, което може да види, тя натиска с пръсти издутите си гърди; млякото започва да тече и изцапва белия плат с бавно разливаща се топлина.

Мокрото пълзи надолу по предницата ѝ, става студено от въздуха, който нахлува през прозореца. Разширените ѝ вени я болят от стоенето. Тя отива и сяда в старомодното кафяво кресло и ѝ става много лошо просто поради ъгъла, в който шарената стена се среща с бледия таван. Този ъгъл я замайва, оплита се нагоре-надолу. Шарката на книжните тапети по стените се умножава; цветята са кафяви петна, които плуват в мрака, гонят се едно друго и се сливат жадно. Отвратително е!

Извръща лице настрана и изучава спокойния зелен екран на телевизора. Предницата на нощницата ѝ изсъхна, втвърдените като кора петна я дращят. Книгата за бебето казва, че зърната трябва да се държат чисти, леко измити със сапун: микробите навлизат и в драскотинките.

Тя слага питието на закръгленото облегало за ръце на креслото, става, издърпва нощницата си над главата и отново сяда. Това дава на голотата ѝ една мъхеста прегръдка. Слага събраната нощница в скута си, върху колана, който я пристяга, и премества изкусно табуретката с пръстите на краката, като изопва глезените си върху нея, и се любува на краката си. Тя винаги е смятала, че има хубави крака. Прави, тесни, хубави, гладки бедра. Наистина има хубави крака. Техните удължени, люлеещи се силуети се белеят до тъмната сянка на килима. Слабата светлина заличава сините вени, останали от носенето на Беки. Пита се дали нейните крака ще станат такива грозни като на майка ѝ. Опитва се да си представи глезените си дебели колкото коленете и те наистина сякаш се издуват. Протяга ръка надолу, за да се увери, че глезените ѝ са здрави тесни кости, и рамото ѝ блъсва чашата с уиски от облегалото на стола. Подскача сепната, почувствала как въздухът прегръща голата ѝ кожа, хладното пространство се носи около нейното клатушкащо се изопнато тяло. Кикоти се. Ако Хари можеше да я види сега! ... За щастие в чашата нямаше много.