Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Той върви по Потър авеню, а жиците в своята безмълвна висота пронизват и като че ли зачеркват короните на ухаещите кленове. На следващия ъгъл, където водата от фабриката за лед се оттичаше през един дренаж и се появяваше отново от другата страна на улицата, Заека минава отгоре и върви край канала, по който водата течеше, като покриваше по-плитките места по своя път с панделки от зелена тиня, които се клатушкат, чакайки да се плъзнат под краката ти и да те повлекат навътре, ако речеш да тръгнеш по тях. Той си спомня как падна веднъж, но не защото вървеше откъм хлъзгавата страна. Да, спомня си. За да направи впечатление на момичетата – Лоти Бингеман, Маргърит Шьолкопф, понякога и Джун Коб и Мери Хойер, с които се връщаше към къщи от началното училище. От носа на Маргърит често започваше да тече кръв без причина. Тя носеше високи обувки с копчета.

Той свива надолу по Кигърайз стрийт, тясна уличка, настлана с пясък, която завива край задната страна на малка фабрика за кутии, където работеха най-вече жени на средна възраст. Край фасадата на циментовия блок, където се продаваше бира на едро, и край истинска стара фермерска къща, сега заградена с дъски – една от най-старите постройки в града, с дебели груби зидове от жълточервеникав пясъчник. Тази къща, която някога владееше половината от площта, върху която сега е застроен градът, все още е запазила зад порутена и разнебитена ограда своя двор, пълен с отпадъци от стари железа, тръби и прояден дървен материал, който през лятото ще потъне, ще се покрие с бурени – едно нежелано богатство от восъчнозелени стъбла, млечни чашки с нежни като от коприна семена и ефирни жълти главички, почти течни с прашеца.

Така остава доста празно място между старата фермерска къща и спортния клуб "Съншайн" [5] Слънчева светлина. – Бел. пр. , тясно и високо тухлено здание, което прилича на жилищен блок от голям град, поставено не на място в тази неблагоустроена уличка с калкани и сгради, оставени на доизживяване. Входът е невъзможен – всяка зима над каменното стълбище се вдигаше навес колкото цяла пристройка, за да пази бара от вода.

Заека няколко пъти беше влизал в клуба. В него не проникваше никаква слънчева светлина. Барът беше на първия етаж, а вторият бе зает с игрални маси, където се събираха контетата на града и си разказваха своите тайни. Алкохолът и картите бяха за Заека съсипващ порок, един порок, който лъха на лошо, а освен това той се чувстваше потиснат и от политическата атмосфера на това място. Предполагаше се, и някогашният му треньор по баскетбол Марти Тотеро, който имаше известно влияние върху местните работи, преди скандалът да доведе до изгонването му от гимназията, живee в тази сграда и според всеобщото мнение все още участва в интригите. Заека мразеше мошеничеството, но обичаше Тотеро. След майка му Тотеро бе имал най-голямо влияние над него.

Мисълта, че старият му треньор превива гръб там го стресва. Той продължава да върви край новостроящата се сграда на един магазин и край кокошарник, който не се използва. Пътят се спуска все надолу, тъй като градчето Маунт Джъдж е застроено по източния склон на планината Маунт Джъдж, а западният му край гледа отгоре Брюър. Макар че градчето и градът се срещат край шосето, което заобикаля планината от юг и продължава за Филаделфия, която е на петдесет мили оттук, те никога няма да се слеят, защото между тях планината издига широк зелен хребет, дълъг две мили от север на юг, осеян с каменни кариери, гробища и нови предприятия, а над охраняваната линия – стотици акри гора, която момчетата от Маунт Джъдж никога не ще могат да изследват напълно. Дълбоко навътре в нея прониква шумът на колите, които се изкачват на втора скорост по панорамния път. А сред обширните участъци на изоставената борова плантация притихналият под борови иглички път се промъква все нагоре и нагоре, нататък и нататък, под безкрайни тунели от повяхнала зеленина и ти се струва, че от тишината си преминал в нещо по-лошо. След това, когато излезеш на място, огряно от слънцето, където клоните вече не са надвиснали над тебе, една запълнена догоре с камъни яма, изкопана от първите смели заселници, заселили се тук преди векове, те изпълва със страх, като че ли този знак от друг живот ще привлече вниманието към самия тебе и заплахата от дърветата ще стане действителна. Страхът звъни в теб като някакъв алармиращ звънец, който не можеш да изключиш, и колкото по-бързо бягаш, изпълнен с подозрения, толкова повече се засилва той, докато някоя запъхтяна кола наблизо съвсем отчетливо смени скоростта и зад стволовете на боровете просветнат ниските бели стълбове от оградата на поста. Тогава, като се почувстваш в безопасност горе, на върха, решаваш накъде да вървиш – дали да се върнеш назад към къщи, или да се изкачиш до хотел "Пинакъл", за да изядеш някой сладкиш и да погледаш Брюър, разпрострял се долу като килим. Един червен град, където всичко – и дървото, и ламарината, и червените тухли дори – боядисват в червено, едно оранжево саксиеночервено, което не прилича на цвета на никой друг град в света. За децата в областта това е единственият цвят на градовете, това е цветът на всички градове изобщо.