Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Задната страна на голямата къща на Спрингърови свети. Той минава предпазливо под сенките на ухаещите дървета, да не би старата да чака в тъмната всекидневна, за да му каже какво мисли. Пресича пред колата – това е форд 55-а, който старият Спрингър с малките си жълти хитлерови мустачки му продаде точно за хиляда долара през 1957 година, понеже негодникът се срамуваше, че се занимава с коли, а дъщеря му се жени за някой си, който има само буик 36-та, купен за сто двадесет и шест долара от военните в Тексас през 1953 година. Да, изръси го хиляда долара, когато той щеше да даде само осемдесет долара за поправка на буика. Така стояха нещата. Те си заслужават всичко, което получават.

Той отваря колата от другата страна, не от тая, където е кормилото, и изтръпва, когато пружината на слабата врата изскърцва . Заека мушна бързо глава в колата. Слава богу!

Под бутоните за фаровете и чистачките се откроява силуетът на осмоъгълния ключ за мотора. Гледай тази тъпачка! Заека се плъзва навътре, като затваря плътно страничната врата, без да я затръшва. Фасадата на измазаната къща на Спрингърови все още е тъмна. По някаква асоциация тя му напомня захвърлена чашка за сладолед. Той завъртва ключа на "старт" и моторът заработва. В желанието си да остане незабелязан натиска внимателно педала за газта и понеже колата не е работила с часове, оставена на открито в тоя ранен пролетен ден, изстиналият мотор задавя и спира. Сърцето на Заека тупти силно. Той усеща в гърлото си вкус на слама. Разбира се, какво пък, дявол да го вземе, ако тя излезе? Единствено подозрително е, че не е с детето и може да каже, че отива да го вземе. Логично е във всеки случай да постъпи така. Все пак той не иска да се стигне до неудобното положение да лъже, дори и да прозвучи правдоподобно.

Той докосва с края на пръстите си бутона и включва отново мотора. Дава газ, поглежда встрани, за да види дали свети всекидневната на Спрингърови, отпуска амбреажа и фордът се откъсва от тротоара.

Той кара много бързо надолу по Джоузеф стрийт и завива наляво, без да се съобразява със знака, стоп. Спуска се към Джексън стрийт, там, където под ъгъл тя се слива със Сентръл стрийт, която всъщност е шосе № 422 за Филаделфия. Стоп! Той не иска да отива във Филаделфия, но шосето се разширява в края на града, оттатък електростанцията, и единственият избор е да се върне през Маунт Джъдж, покрай планината, в центъра на Брюър и да се влее във вечерния поток от коли. Той изобщо не иска да вижда отново Брюър, този саксиен град.

От три платна магистралата става с четири платна и няма опасност да се сблъска с друга кола. Всички коли текат заедно, една до друга, като тръстики по река. Заека пуска радиото. След кратко бръмчене една красива негърка пее:

Заека иска да запали цигара. Това би съответствало на чувството, което го обзема. Спомня си, че се отказа от пушенето и от това се чувства някак по-чист. Той се отпуска на седалката, слага едната си ръка на облегалото и се плъзга плавно надолу, край потъналия в здрачевината връх, карайки само с лявата ръка. "Една нива..." – гласът на негърката се извива тайнствен и топъл, сякаш идва от някое чело, "тревата расте", полето лети назад край шосето като някаква неспираща тъмна птица, "не събуждат спомен, не предизвикват въпрос, б-е-е-з пе-е-се-н". Мирисът на изгоряла гума показва, че радиаторът не е в ред. Той завъртва малкия лост на "средна".

"Тайна любов", "Есенни листа" и нещо, чието заглавие пропусна. Музика за вечер. Музика, при която можеш да готвиш. Мисълта му нервно се откъсва от нежеланата картина: яденето на Дженис, което цвърчи в тигана, някакви пържоли навярно, мазнината, която непрестанно вдига мехури, лошо размразеният грах, чиито витамини се изпаряват. Опитва се да мисли за нещо приятно. Представя си как се готви да изстреля далечен удар с една ръка, но има чувството, че е на някаква скала и под него зее пропаст и щом топката излети от ръцете му, ще падне в нея. Опитва се да си представи отново как майка му и сестра му хранят Нелсън, но в съзнанието му изплува по-далечна картина: детето плаче, челцето му пламти, устата му е отворена широко, дъхът му е изгарящ, слаб. Трябва да се направи нещо: водата от фабриката за лед, която тече жълтеникава в канала, как се провира между камъните и бяга в леки напречни вълни, като люлее красивите панделки от тиня по края. Изведнъж Дженис потръпва в съзнанието му, там, в леглото на другото момиче, в спускащия се здрач.