Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Опитва се да заличи спомена за Мириам. Мим върху неговото кормило. Мим на шейна в тъмния стелещ се сняг, теглена от него нагоре по Джексън стрийт, малкото дете, което се смее в качулката си, самият той, големият батко, червените светлини в сипещия се сняг, с които полицаят, застанал на пост, затваряше улицата за пързаляне с шейни, надолу, надолу, спускащите се префучаваха по тъмната, гъмжаща от деца пързалка. Дръж ме, Хари, искрите, когато пързалящите се деца се забиеха в сгурията, посипана в долния край на пързалката за предотвратяване на нещастия, задиращият, стържещ звук на шейната при внезапното спиране – тежък, глух удар на някакво огромно сърце в тъмнината. Още веднъж, Хари, после ще си тръгнем за вкъщи. Обещавам ти, Хари, моля ти се, о, аз те обичам, малката Мим само на седем години или почти толкова, в нейната тъмна качулка, улиците, покрити като че ли с восък от продължаващия да вали сняг.

Бедната Дженис, сигурно вече се е изплашила след телефонния разговор с майка си или майка му или пък с някой друг, чудейки се, че вечерята ѝ изстива, а него още го няма. Такава глупачка. Прости ми...

Той увеличава скоростта. Светлините стават все повече и по-объркани и това го плаши. Заека навлиза във Филаделфия. Той мрази Филаделфия. Най-мръсният град на света, в който хората пият отвратителна вода. Той иска да отиде на юг, надолу-надолу по картата към портокаловите горички, димящите реки и босоноги жени. Това изглежда толкова просто, ще караш цяла нощ, до разсъмване, и цялата сутрин, до обед. Ще паркираш на брега на морето, ще свалиш обувките си и ще заспиш на Мексиканския залив. Ще се събудиш под звездите, наредени съвършено, съвсем здрав. Но той отива на изток, най-лошата посока, сред болестите, саждите и вонята, една задушна дупка, където не можеш да се движиш, без да убиеш някого. Въпреки това шосето го увлича и на една табела прочита "Потстаун 2". Почти спира, но после размисля.

Ако кара на изток, югът остава отдясно. И като че ли светът съществуваше само за да удовлетвори желанията му. Един надпис сочи широко шосе надясно, шосе 100, Уест Чсстър Уилмингтън. Той знае къде ще го отведе шосе 100. Не иска да отива в Уилмингтън, но тъкмо това е посоката. Той никога не е бил в Уилмингтън, който е собственост на Дюпоновци. Пита се каква ли печалба носи на Дюпон!

Не е изминал и пет мили и започва да чувства пътя като чист от същия капан. Първото шосе му предлагаше да завие надясно. Един светещ крайпътен маркировъчен камък казва 23, хубаво число. В първия мач, в който игра в тима на гимназията, направи 23 точки. Беше втора година, още зелен и девствен.

Дърветата засенчват шосето, което е по-тясно от предишното.-Една боса Дюпон. Навярно с мургави крака и малки птичи гърди, край някой плувен басейн във Франция. Това е нещо като пари в гола жена, скрити вътре в нея. Милиони. Мислиш за милионите като за нещо бяло, като бялата ѝ кожа. Потъваш навътре, потъваш, а има още толкова много. Какви ли са богатите момичета? Студени? Нимфоманки? Трябва да са различни. Всъщност жени като жени, потомки на някой стар индийски мошеник, но по-щастливи от другите. Те наследяват същата плът, както и ако живееха в бордей. Стават още по-бели върху мръсните дюшеци. И тази чудесна мекота, която имат, когато са обзети от желание. Иначе биха били само тлъстини. Тази чудесна мекота... Важното е само да ги подхванеш...

Шосе 23 минава на запад през малки скучни провинциални градчета. Къвънтривил, Елверсън, Моргантаун. Заека обича такива градчета. Високи квадратни фермерски къщи се гушат до шосето. Меки варовикови склонове. В едно градче свети гостилничка и той спира отсреща, точно до магазин за железария и домашни потреби, с две бензинови помпи отвън. От радиото разбира, че е около седем и половина, но железарският магазин е още отворен. На витрината, наред с няколко въдици и връв за спортни ръкавици, се виждат лопати, сеялки, копачи и оси, чиито метални части са боядисани в синьо, оранжево и жълто.

Отвътре излиза мъж на средна възраст с ботуши, развлечени панталони и две ризи една върху друга.

– Да, сър – казва той и слиза от стъпалото при втората дума, пресилено тромаво, като човек, който накуцва.

– Зареди с обикновен!

Човекът започва да зарежда, а Заека излиза от колата, поразтъпква се и пита:

– На колко съм от Брюър?

Фермерът, който се е заслушал в бълбукането на бензина, вдига очи и го поглежда подозрително. Той издига пръст.

– Връщаш се нагоре, хващаш онова шосе и до моста са шестнадесет мили.