Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Сега е някъде тук. А по-нататък шосе 23 ще мине от лявата му страна, не отдясно. То върви нагоре, минава над Пенсилвания и влиза от другата ѝ страна. На това място обаче, Шоусвил, той може да вземе малко синьо шосе без номер. Тогава ще се спусне мъничко надолу и после пак нагоре, по 137. Сетне един остър завой, който това шосе прави с 482, а след това по 31.

Заека даже има чувството, че се клатушка нагоре и през тоя завой преминава в червената линия 26, а по-надолу по нея – в друга червена линия – 340. Той наистина се плъзга по нея и изведнъж разбира къде иска да отиде. Отгоре, вляво, три червени шосета текат успоредно от север към юг. Заека просто си представя как те се спускат надолу през долината на Апалачите. Стъпиш ли на едно от тях, то ще те изсипе като улей на сутринта в обетованата страна на памука. Да. Веднъж да стигне това шосе и ще се освободи от всички мисли за хаоса зад него.

Той плаща два долара за бензина на високото цветно момчe, което го обслужва, и изпитва необяснимото желание да стисне в прегръдките си мекото му тяло, отпуснато в развлечения като торба работен комбинезон с надпис "Амоко".

В тоя далечен юг въздухът вече е топъл. Топлината трепти в кафявите и пъстри дъги между светлините на сервиза и луната. Часовникът на прозореца, над зелените бидони с масло, показва девет и десет. Тънката червена стрелка за секундите отмята числата тихо, равномерно и от това пътят на Заека изглежда лек и приятен.

Той се вмъква във форда, където е топло и задушно, и започва да си тананика:

"Все-е-ки обича ча-ча-ча. "

В началото кара бързо по асфалтиран път и обикновено шосе, през градове и поля, край измамни пресечки с гласове на сирени, като държи картата на седалката до себе си, спазвайки точно номерата на шосетата и устоявайки на силното желание да завие право на юг. Някакъв инстинкт обаче му подсказва, че се движи на запад. Местността става все по-дива. Шосето бяга край големи езера и се промъква през борова гора. Горе, в предното стъкло, телефонните жици непрекъснато гонят звездите.

Музиката по радиото бавно замръзва, става монотонна, без-страстна. Рокендролът за малки е съвсем анемичен, по старите стандарти, в мелодиката на умилителните песнички от четиридесетте години. Заека си представя как двойки съпрузи се връщат с колите си вкъщи при бавачките, след като са вечеряли навън и са гледали филм. След това тези мелодии се превръщат в лед, понеже започва истинската нощна музика – пиана и вибрафони се извишават до най-високите октави, а един кларинет вие така, като че ли се пропуква басейн. Саксофоните повтарят все една и съща фигура – 8.

Преди полунощ Заека спира сънен пред едно кафе на шосето. Макар че не може да определи точно разликата, той не прилича на другите клиенти. Те също чувстват това и го гледат със студени очи. Очи като кабарчета, забодени върху белите лица на младите мъже, които седят с якета отгоре до долу с цип и с ботуши; трима с по едно момиче. Момичетата бяха с оранжеви коси, които висяха като морски водорасли или пък бяха леко прибрани със златисти барети като пи-ратско съкровище. Пред бюфета двойки на средна възраст, тъй както са с горните си палта, бяха издали напред лицата си към сламките от своите сиви соди със сладолед. Тишината, която настъпи при влизането му, както и прекалената любезност от страна на уморената жена на бюфета подчертават, че не е тукашен. Той тихо си поръчва кафе и като отпива от него, оглежда ръба на чашата, за да слезе на равни глътки в стомаха му. Той мислеше, беше чел някъде, че от единия до другия край Америка е една и съща. Пита се: "Дали съм различен само от тези хора, или от цяла Америка?"

Навън в режещия въздух той изтръпва, когато зад него отекват стъпки. Но това са само двама влюбени, хванали се за ръка, които бързат към колата си. Техните сключени ръце са сякаш морска звезда, която скача в тъмнината. Върху табелката на колата им се чете "Западна Вирджиния". Всички табелки, освен неговата, показват същото.

От другата страна на шосето гористата местност потъва надолу, така че той гледа отгоре върховете на дърветата на фона на планината, сякаш изрезки от хартия, залепени върху голям светлосин лист. Той се качва с досада в своя форд, но неговият спарен въздух е единственото му убежище.

Отчаян е, че минава Фредерик, тъй като още преди час смяташе, че е стигнал Фредерик. Когато всъщност е било Уестминстър. Той избира шосе 340. Пътят се размотава вбесяващо бавно, неговата черна стена непрестанно се изпречва пред фаровете му, колкото и да играят. Асфалтът съсипва гумите. Усеща, че страните му пламтят от гняв. Изобщо е ядосан още от момента, когато излезе от онова кафе, пълно със сирени. Толкова е ядосан, че усеща как пламтящите му страни изсушават устата му и ноздрите му овлажняват. Той натиска с крак, сякаш иска да смаже тази змия – пътя, и едва не изпуска колата на един завой, където двете десни колела затъват в калния банкет на шосето. Връща ги обратно на асфалта, но скоростомерът остава наклонен надясно.