Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Празният му поглед шари механично по картата. В главата си чува ударите на будилник. И то мъчително бавно. Тихите удари идват толкова отдалече, както шумът на вълните по брега, до който той искаше да стигне. Заека пропъжда от съзнанието си тази картина и отново забива поглед в картата. Неочаквано Фредерик изскача пред очите му, но когато се опитва да определи точно къде се намира, той пак го изгубва и от гняв чувства болка в горната част на носа, между веждите. Наименованията се сливат и цялата карта му се струва като мрежа, всичките тия червени и сини линии и звезди, мрежа, в която някъде се е оплел. Той грабва картата и я разкъсва. В изблик на ярост Заека откъсва едно голямо триъгълно парче, а останалата част раздира наполовина и вече поуспокоен, слага тия три парчета едно върху друго и накъсва и тях наполовина. После и тези шест парчета наполовина и така нататък, докато картата се превръща в шепа хартийки, които стисна в ръката си на топка. Той се надвесва през прозореца и хвърля тази топка. Тя се разпилява на всички страни и сгънатите книжки като откъснати криле пърхат назад по покрива на колата. Вдига прозореца. За всичко е виновен оня фермер с очилата и двете ризи. Странно как този човек му заседна на гърлото. След като го срещна, някак си вече не може да мисли. След неговата надутост. След неговата дървена сериозност. Той се препъна в него и все още продължава да се препъва. Не може да го махне от краката си като някакви прекалено дълги връзки за обувки или като някаква пръчка между тях. Този човек се подиграваше. Дали с това, което каза, или с мудните движения на ръцете си. Дали с косматите си уши, или с нещо друго, което се излъчваше от фигурата му, той се подигра с тайните, неизречени надежди, които на моменти правеха почвата под краката на Хари твърда. Трябва да решиш къде искаш да отидеш и тогава върви: нямаше логика и все пак шансът винаги съществува, колкото и малък да е, това е всичко.

Във всеки случай Заека смята, че ако беше се доверил на инстинкта си, сега щеше да е в Южна Каролина. Чувства нужда от цигара. Струва му се, че тя би му помогнала да определи какъв е инстинктът му, какво точно желае. Решава да поспи няколко часа в колата.

Една кола обаче изскача от малката горичка зад него, а фаровете ѝ кръжат наоколо и играят по врата на Заека. Той спира точно по средата на шосето, за да погледне картата. Сега трябва да кара нататък. Изпитва безпричинен страх да не го настигнат. Фаровете на другата кола се засилват в огледалото и го изпълват със светлината си като чаша. Той натиска амбреажа, включва на първа и освобождава спирачката. Като подскача по неравното шосе, инстинктивно завива вдясно, на север.

Пътуването към къщи е по-леко, макар че няма карта и че почти е свършил бензина. Една денонощно отворена бензиностанция на "Мобилгаз" като по чудо се появява близо до Хагерстаун и зелени знаци показват, че наближава границата на Пенсилвания. Музиката по радиото е спокойна, лирична и без реклами. Тя идва най-напред от Харисбърг, а после от Филаделфия и понеже е в обсега на вълната ѝ, постоянно му се натрапва.

Той беше превъзмогнал умората и бе навлязъл в един спокоен и еднообразен свят, където нещата нямаха особено значение. Последната четвъртина на един баскетболен мач го пренесе в този свят. Човек не тича, както мисли тълпата, за да реализира точки, а за самия себе си, за да се развлече. Съществуваш само ти, понякога топката, понякога обръчът, най-идеалният кръг, с неговата чудесна мрежеста пола. Съществуваш само ти и този заграден с мрежа обръч и понякога ти се струва, че той слиза точно до устните ти, а понякога остава съвсем настрана, недостъпен, отдалечен и малък. Беше глупаво тълпата да аплодира или освирква това, което вече си почувствал в пръстите си, в ръцете си, изпънал тяло, за да стреляш, или това, което си разбрал с поглед. Когато се разиграеше, той различаваше буквално всяка нишка от мрежата на коша.

Но вечер, преди започването на мача, когато излизаха за да се разгреят, и виждаше всички гамени от града, насядали на открито по облегалките на пейките да се бутат с лакти, и тия, които викаха най-много, да се заяждат с някои от по-избухливите учители, тълпата тогава сякаш беше вътре тебе самия, в черния ти дроб, в белите ти дробове, в стомаха. Обикновено идваше и едно момче, дебеланко, който просто засядаше в долната част на стомаха му и го разтре-перваше. "Хей, стрелецо! – подвикваше му тоя хлапак. – Хей, артисте [11] Отнася се за жаргон може би защото момчето му казва: „Хей , артисте от плаващ театър“. – Бел. пр. ! Стреляй! Стреляй!"