Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Затваря радиото – музиката вече не му прилича на река, по която се носи, – то говори с гласа на големите градове и обхваща главата му със своите ловки пръсти. Въпреки това и тишината, която настъпи, той не позволява на мислите си да го обземат отново. Не иска да мисли, иска да заспи и да се събуди, сложил глава на пясъка. Колко глупаво, колко ужасно, ужасно глупаво беше, че не бе стигнал по-далече. Полунощ е, нощта вече преваля. Местността не се променя. Колкото повече кара, толкова повече околността му напомня местата около Маунт Джъдж. Същите насипи от двете страни на пътя, същите рекламни табла край шосето за същите глупави стоки. В горния край на струята светлина от фаровете голите клони на дърветата се сплитат в същата мрежа. Наистина сега мрежата изглежда по-гъста.

Някакъв инстинкт в него все по-настойчиво протестира, че пътува на запад. Разумът му обаче упорито отхвърля тази мисъл. Единственият начин да стигнеш някъде е да решиш къде отиваш и да отидеш. Планът му изисква да издържи останалите двадесет и осем мили след Фредерик, както тия двадесет и осем мили, които вече е изминал, макар нещо да се противи в него. И когато едно широко шосе завива наляво, въпреки че няма никакъв надпис, той тръгва по него. Малко вероятно е шосето да е отбелязано – при тази гъста мрежа от шосета на картата. Но това е малка отсечка, той знае. Спомня си, че когато Марти Тотеро започна да го тренира, той не искаше да изпълнява наказателен удар с една ръка, с поднасяне, и накрая това изобщо бе премахнато.

Шосето е широко и в продължение на доста мили вдъхва доверие, но изведнъж, след един отрязък с изкърпени дупки, то започва да се изкачва и стеснява. Не защото самото шосе е тясно, а понеже е започнало да се руши по краищата. От двете страни, в ниското, дърветата стават по-гъсти, шосето се вие все повече и повече, изкачвайки се нагоре, и неочаквано, без всякакво предупреждение, то смъква асфалтовата си обвивка и продължава нататък като обикновен черен път.

Сега вече Заека разбира, че това не е шосето, но се бои да спре колата и да я обърне. Последната светлина от къща остана с мили назад. Когато извива малко колата, за да не връхлети върху трънаците, по живописните склонове наоколо се открояват къпинови храсти. Стволове от дървета и сведени надолу клони – това с всичко, което фаровете му улавят. В тази непроходима паяжина катерещите се нагоре сенки се заплитат в черен възел, в който той се страхува, че неговата светлинна сонда може да събуди някой звяр или някой дух. Той се моли шосето да не свърши, спомняйки си, че по Маунт Джъдж и най-неравният, най-разкаляният подгизнал във вода и изоставен път накрая извежда в долината.

Ушите му започват да бучат от височината. В отговор на молитвата той вече почти нищо не вижда. По-нататък, на един завой, дърветата играят като пламък и една кола връхлетява върху него с високо вдигнати фарове. Заека се занася в канавката, а светлата кола, безлична като смъртта, профучава с двойно по-голяма скорост от неговата. Повече от минута Заека кара в душния прахоляк от този тип. Все пак появата на тази кола го зарадва и поуспокои – значи шосето се разклонява на две.

Не след много той има чувството, че се намира в някъкъв парк. Фаровете му осветяват малки зелени бъчви с надпис "моля" и дърветата се разреждат от двете страни, като между тях се виждат маси и павилиончета, каквито обикновено има по местата за пикник, с неизбежните клозети от страни в прави линии. Показват се също и криволичещите следи на колите, няколко от които са паркирани близо до шосето. Пътниците им не се виждат. Сигурно са някъде долу.Така шосето на ужаса се оказва алея на влюбените. То свършва в тия стотина ярда, след което се съединява под прав ъгъл с един широк гладък път, над който, подобно на тъмен облак, е надвиснал хребетът на планината. Една кола препуска на на север. Друга цепи на юг. Няма знаци. Заека превключва на на средна, изтегля внезапната спирачка, запалва горната лампа и разглежда картата. Ръцете и пищялите му треперят. Той просто чувства как мозъкът му уморено тупти зад зачервените клепачи. Трябва да е вече дванадесет и половина или по-късно.

Шосето е пусто пред него. Той вече е забравил номерата на шосетата и имената на градовете, през които бе минал. Спомня си Фредерик, но не може да го намери и изведнъж разбира, че търси в един квадрат право на запад от Вашингтон, където никога не е бил. Има толкова много червени и сини линии, дълги имена, малки градове, квадрати, кръгчета и звезди. Погледът му се отмества на север, но единствената линия, която разпознава, е правата пунктирана линия, означаваща границата на Пенсилвания – Мериленд. Линията Мейсън-Диксън. Той си спомня за училищната стая, в която беше учил за нея, редиците от заковани към пода чинове, изтъркания лак отгоре, зацапаната черна дъска, милите глупачета, застанали по пътеките между чиновете в азбучен ред.