Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Сега Заека си го спомня. За това момче той беше герой.

В ранната утрин музиката все така се лее и крайпътните знаци все така продължават да сочат посоката. Той чувства мозъка си като някакъв отпаднал, но в будно състояние болен, сложен между цял куп възглавници, когото носят по дългите коридори на цялата тази музика от нови географски названия. Същевременно той усеща някаква външна неестествено болезнена чувствителност, сякаш самата му кожа мисли. Кормилото играе в ръцете му като крило на вятърна мелница. Малко като го мръдне, и чувства как оста също започва да играе, диференциалът откача и лагерът се върти в своите отворени тунели от смазка. Фосфоресциращите мигачи край шосето му напомнят за младите жени Дюпон: сякаш вижда през стъклото цели редици как танцуват на техните големи балове, почти голи в искрящите си лъскави вечерни рокли.

Пита се защо толкова много знаци се връщат, а толкова малко отиват надолу. Разбира се, той не знаеше, че вече ще започне да слиза. Поема по отсечката на Брюър, встрани от върха, и шосето го прекарва през града, където за първи път купи бензин. Когато тръгва по шосето с надпис "Брюър 16", той вижда отсреща по главната улица наредените в диагонал помпи на оня тип и тъмната витрина, изпълнена с проблясващи в мрака лопати и рибарски въдици. Витрината изглежда доволна. Въздухът едва започва да просветлява. Леденият блок от музика по радиото се разпада на съобщения за затопляне на времето и фермерски цени.

Заека влиза в Брюър от юг. Градът сякаш се състои от две части: най-напред идват къщите между дърветата покрай шосето, които стават все повече и повече, а после – цяла индустриална пустиня без нито едно дърво: фабрики за обувки, заводи за бутилиране, обществени паркинги, фабрики за трикотаж, преустроени за производство на електронни части, и приличащи на слонове бензинови цистерни, които се издигат над осеяната с боклуци заблатена земя, но все пак по-ниско от синия хребет на планината, от чието било Брюър изглеждаше като топъл килим, изтъкан в керемиден цвят, но в някакъв по-особен нюанс.

Той пресича моста на Ранинг хорс и се озовава между улици, които познава. Тръгва по Уорън авеню през южната част на града и излиза на шосе 422, близо до Сити парк. Кара край планината заедно с няколко камиона с ремаркета, които се носят със свистене. Когато завива наляво от Сентръл стрийт в Джексън, той едва не се охлузва в един камион, разнасящ мляко, спрял на няколко ярда от тротоара.

Заека продължава нагоре по Джексън, край къщата на родителите си, като завива по малката уличка Кигърайз и в Процъфтяващата се светлина на зората минава край стария кокошарник, край новостроящата се магазин, около който беше още тихо, и паркира пред спортния клуб "Съншайн", на няколко крачки от покрития с навес вход, където всеки, който излиза, може да го забележи. Поглежда с надежда към прозорците на третия етаж, но не се вижда светлина. Ако Тотеро е горе, навярно още спи.

Решава да дремне в колата. Сваля сакото си и се покрива с него като с одеяло. Става обаче все по-светло, а предната седалка е прекалено тясна и кормилото притиска раменте му. Той не се премества отзад, защото така ще може да тръгне за секунда, ако потрябва. Освен това гледа да не заспи дълбоко, за да не изпусне Тотеро, когато излезе.

Така той лежи отпред, свил дългите си крака, като за ходилата му не остава място. Гледа нагоре през кормилото чистачките към чистата ясна синева на небето. Днес е събота и то има същото онова необятно, сияйно и типично за съботата спокойствие, което Заека си спомня още от своето детство, когато небето в съботната вечер беше празното табло за отчитане на резултата от един дълъг мач, който му предстоеше.

Една кола минава край него нагоре по уличката. Заека затваря очи и тъмнината заиграва в тях заедно с неспираща шумове на колите от отминалата нощ. Отново вижда Стволове, тесния път, тъмната горичка, пълна с коли, във всяка по една смълчана двойка. Спомня си отново за своето желание да се просне при изгрев слънце на пясъка край Мексиканския залив и някак си започва да му се струва, че твърдата седалка на колата е пясък, а шумът от задиращият се град е шумът на морето.

Не бива да изпуска Тотеро. Отваря очи и се опитва да се надигне от своя твърд саван. Пита се дали не е минало много време. Небето е същото.

Сеща се за прозорците на колата. Повдига се на единия лакът и ги проверява. Прозорецът над главата му е леко отворен. Той го затваря плътно и натиска бутоните за заключване. Това го успокоява. Извръща лице към пролуката между седалката и облегалото. Като се обръща обаче, коленете му се притискат в изправената облегалка и се разбужда повече понеже това го дразни. Пита се къде ли е спал синът му, какво е направила Дженис, къде са го търсили неговите и нейните родители. Дали полицията знае? Процъфтяващата нощ, която остави зад себе си тук, е за него като някаква мрежа от телефонни разговори, спешни пътувания, следи от сълзи и порой от думи, тези бели нишки на тревогата, които бяха изтъкани през нощта и сега се губеха, но все още съществуваха. Една невидима мрежа, покриваща стръмните улици и чийто център лежи сега, сигурен в своята дупка със заключени прозорци.