Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

За негово облекчение Тотеро се разбързва, улавя го за лакътя и като го бута назад по уличката, казва:

– Да, разбира се, Хари, изглеждаш ужасно. Ужасно.

Той стиска силно ръката на Заека като че ли с железни пръсти и докато го бута напред, костите на Хари затреперват, сякаш са прободени на това място. Има нещо ненормално в това вкопчване на Тотеро в него и то намалява облекчението, което бе изпитал в началото. И гласът на Тотеро, станал отчетлив, припрян, весел, се забива неприятно в обърканото съзнание на Заека.

– Ти ме помоли за две неща, Хари – казва той. – Две неща. Място за спане и съвет. Сега аз ще ти дам място за спане при условие, че когато се събудиш, ще поговорим сериозно и надълго за тази криза в твоя брак. Ще ти кажа още отсега, че аз не се безпокоя толкова за тебе, познавам те достатъчно добре и зная, че ти винаги падаш на краката си. Безпокоя се не толкова за тебе, колкото за Дженис. Тя няма твоето равновесие. Обещаваш ли?

– Разбира се. Но какво?

– Обещай ми, че ще потърсим начин да ѝ помогнем.

– Да, но не мисля, че бих могъл. Искам да кажа, тя не ме интересува.

Те стигат циментовите стъпала и дървения навес над входа. Тотеро отваря вратата със своя ключ. Заведението е празно. Притихналият бар е тъмен, а малките кръгли масички изглеждат крехки и слаби без мъжете, които обикновено седят около тях. Електрическите реклами зад бара са угасени и мъртви: прашни тръби и станиол. Тотеро казва високо:

– Не вярвам. Не вярвам, че моето най-знаменито момче може да е станало такова чудовище.

Чудовище: думата сякаш топурка след тях, докато изкачват стълбите към втория етаж. Заека се извинява:

– Ще се опитам да помисля, след като поспя.

– Добро момче. Това е всичко, което ние искаме.

Какво иска да каже с това "ние"? Всички маси са празни. Слънчевата светлина изрязва светли квадрати върху дръпнатите ръждивокафяви щори над нисък радиатор, почернял от прах. Стъпките на хората са очертали захабени пътеки по тесния гол под.

Тотеро го води към една врата, през която той никога не влизал; изкачват се по стръмните тавански стъпала на прикована долу стълба, по която той вижда парчета изолиран проводник и зеещи дупки по дъските. Почти е светло.

– Ето го моя дворец – казва Тотеро и нервно си играе с капаците на джобовете си.

Малката стая гледа на изток. Пролуката в щорите на прозореца пропуска дълъг сноп слънчева светлина върху страничната стена над неоправено походно легло. Другите щори са вдигнати. Между прозорците стои бюро, остроумно направено от шест каси за бира, заковани заедно, три – изправени, а двете – легнали. В шестте каси са наредени ризи в целофанените си обвивки от пералнята, сгънати фланелки и гащета, чорапи, подредени по чифтове, носни кърпи, лъснати обувки и четка с гръб от кожа, в чиито косми е забит гребен. На два големи гвоздея няколко спортни сака с крещящи цветове са поставени на закачалка. Домакинството на Тотеро се заключава, изглежда, само в грижата за дрехите му. Подът е потънал в прах. Вестници и най-различни списания – от "Нейшънал джиографик" до изповеди на малолетни престъпници от 13 до 19 години, както и комикси – са натрупани наоколо.

Стаята на Тотеро се слива с останалата част от таванския етаж, който всъщност служи за складиране на багаж; виждат се маси за билярд, разни вехтории, железни варели, изпочупени столове с плетени седалки от тръстика, телена мрежа, навита на руло, стари диаграми от турнири по безик [12] Игра на карти. ; закачалка с екипи за софтбол [13] Вид бейзбол. виси на тръба, забита между две напречни греди, което спира светлината, идеща от прозореца в другия край на тавана.

– Живее ли някой там? – пита Заека.

– Не... на долния етаж, Хари.

Ентусиазмът на Тотеро е угаснал. Той изглежда смутен. От тоалетната Заека слуша как старият човек се суети нещо горе, но когато се връща, не забелязва никаква промяна. Леглото е все още неоправено.

Тотеро се бави, а Заека чака. Тогава той разбира, че Тотеро го чака да се съблече и той се съблича, като се мушва в студеното неоправено легло само по тениска и жокейски гащета. Макар че идеята да дойде в хралупата на стария човек не е от най-добрите, той все пак не се чувства лошо – най-сетне може да се изтегне, да почувства твърдата студена стена близо до себе си, да чуе движенията на колите, някои от които може би го търсят там долу. Той се извръща, за да каже нещо на Тотеро, и установява с изненада, че е сам. Вратата в подножието на таванската стълба се затваря и стъпките на Тотеро се отдалечават. Едно стъпало, второ стъпало по стълбата, ключът щраква във външната врата, птичка изцвърчава на прозореца и шумът от строежа на магазина достига съвсем приглушен до него. Присъствието на стария човек го смущава, но Заека е сигурен, че той не се интересуваше някак по-особено от него. Знае, че вълненията на Тотеро са в друга посока – жените. А защо гледа? Изведнъж Заека разбира. Това връща навярно Тотеро с години назад. Защото той винаги стоеше в заключените стаи, за да гледа как момчетата се събличат. Това обяснение отпуска мускулите му. Спомня си за двамата млади със сплетени ръце, които тичаха из паркинга пред закусвалнята в Западна Вирджиния, и съжалява, че не той беше уловил момичето. Вижда я във въображението си как се отдава в колата, а косите ѝ се разпиляват като морски водорасли. Червена коса? Там? Тъй си представя момичетата от Западна Вирджиния като стари бохемки с твърди тела, също като младите проститутки от Тексас. Техният съблазняващ провлечен говор звучеше винаги присмехулно, но тогава той беше толкова млад. Когато слизаше по улицата, Хенли, Джарзило и Шамбергер го караха да се чувства неудобно в своите "каки"; прерията тогава сякаш се разбягваше на всички страни, хоризонтът слизаше почти до коленете му, а вътре в къщите се виждаха семейства, насядали по канапетата, като пилета в кокошарник, да гледат телевизия. Джарзило беше един вманиячен дърдорко. Заека не можеше да повярва, че къщата е истинска. На прозореца имаше цветя, истински живи цветя, невинни, и той просто искаше да се обърне и да избяга. Беше сигурен, че жената, която се появяваше на вратата, можеха да я покажат по телевизията как продава консерви. Тя казваше обаче: "Хайде, момчета, влезте и се позабавлявайте, не се срамувайте!". Казваше го тъй майчински, а момичетата бяха там, в салона, насядали по старомодните кресла и канапета с резба и топки, не толкова много, колкото си представяше. Те изглеждаха съвсем обикновени, като работнички. И от това той се чувстваше по-свободно. Даже човек не можеше да ги нарече момичета с тези безжизнени лица, сякаш поставени под неоново осветление. Те обсипваха войниците със закачи като с куршуми. Мъжете се задавяха от смях и се трупаха изненадани и смаяни. Оная, която той избра – всъщност тя го избра, – се приближи до него и го докосна. Беше закопчала само долното копче на блузата си. Като се качиха горе, тя го попита решително със сладникавия си глас как иска: лампата да е запалена или угасена. Когато отвърна задавено, "угасена", тя се изсмя, а после, под него, от време на време също се усмихваше, като му помагаше да се намести добре и дори му казваше любезно: "Добре е, мили. Много добре правиш." Като свърши, той със съжаление разбра по спазмичните гънки около устните ѝ и от грубия начин, по който не пожела да остане легнала до него, а стана и седна на края на табленото легло, гледайки навън през тъмния прозорец зеленото нощно небе, че тя не беше получила своя дял от удоволствието. Мълчаливият ѝ гръб, по който се беше отпечатала в жълтеникавобяло презрамката от сутиена на банския ѝ костюм, го ядоса. Той я улови за рамото и я обърна. Това беше детинска постъпка. Тежките ѝ гърди висяха там равнодушно отпуснати и открити, че той отмести поглед встрани. Тя прошепна в ухото му: "Мили, ти не си платил два пъти!". Сладката! За нея имаха значение само парите.