Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Шумът от строящия се магазин достига приглушен до него. Това го успокоява, казва му, че е на скрито, сигурно място, че докато се крие, хората долу чукаха и в тъмнина той изпитва в сърцето си чувство на обич към тези безплътни звуци.

Сънищата му са празни, за незначителни, неясни неща. Краката му помръдват. Устните му се раздвижват леко върху възглавницата. Кожата на клепачите му потрепва, докато очните му ябълки се обръщат, за да наблюдават нещата откъм вътрешната им страна. Иначе той е мъртъв, отвъд злото. Слънчевият лъч върху стената над него бавно се спуска надолу, минава през гърдите му, очертава кръгче, подобно на монета върху пода, и изчезва.

Неочаквано се разбужда в здрачевината, призрачните му ириси изследват непознати кътчета, за да разбере откъде идват гласовете на мъжете. Те идат отдолу и трополенето подсказва, че местят мебели, въртят се в кръг, за да го намерят. Отеква някакъв познат, бълбукащ бас, това е Тотеро и около този твърд център шумовете долу кристализират като звуци от игра на карти, пиене, груби шеги и разговори. Заека се върти в топлата си хралупа, обръща лице към своя студен събеседник – стената – и като потъва през един червен конус на съзнанието, отново заспива.

– Хари! Хари!

Гласът го дърпа за рамото, разрошва косата му. Той се обръща примижавайки нагоре, срещу гаснещата слънчева светлина. Тотеро стои в здрача като тъмно тяло, което излъчва някакво безпокойство. Неясното му лице се навежда напред, прорязано от разкривена усмивка. Мирише на уиски.

– Хари, намерих момиче за тебе.

– Чудесно! Доведете я!

Старият човек се смее пресилено. Какво иска да каже?

– Искате да кажете... Дженис?

– Минава шест. Ставай, ставай, Хари! Спал си като сладко бебе! Ставай... ще излизаме.

– Защо?

Заека искаше да попита "къде?".

– Да се нахраним, Хари. Да вечеряме. Да ве-че-ря-ме. Стани момчето ми! Не си ли гладен? Глад! Глад!

Той с луд. Скача от леглото, завърта се няколко пъти на малките си пъргави крака и прави движения, като че ли поднася нещо до устата си.

– О, Хари, ти не можеш да разбереш глада на стария човек. Ядеш, ядеш и сякаш никога не си получил истинска храна. Не можеш да разбереш това.

Той отива до прозореца и гледа надолу по уличката. Неговият охтичав профил е оловносив в здрача.

Заека отмята завивките, спуска голите си крака през ръба на леглото и остава така седнал. Бедрата му, едно до друго и чисти, привличат вниманието на размътения му мозък. Космите по краката му, някога редки и светли, са започнали да потъмняват и са станали по-гъсти. Облъхва го мирисът на налятото му от сън тяло.

– За какви момичета става дума? – пита той.

– Какви наистина, какви... – повтаря Тотеро и произнася три цинични думи, които се отнасят за три части на женското тяло.

В сивата светлина на прозореца лицето му помръква. Той е смутен от това, което казва, но продължава да гледа навън, като че ли наблюдава нещо. Резултатът от това е, че се коригира.

– Не. Имам една позната, една позната в Брюър, почти любовница, при която оставам от дъжд на вятър, на вечеря! Но и нищо повече от това или... съвсем малко повече. Хари, ти си толкова невинен.

Заека започва да се плаши от Тотеро – тези приказки са толкова несвързани – и той се изправя тъй както си е, по бельо.

– Мисля, че ще е по-добре да бягам.

Прахолякът по пода полепва по босите му ходила.

– О, Хари, Хари! – възкликва тихо Тотеро с глас, в който са примесени и болка, и нежност.

Той се приближава до него и го прегръща с една ръка.

– Ти и аз си приличаме.

Едрото му изкривено лице се взира в лицето на Заека с доверие, но той не забелязва никаква прилика. Въпреки това споменът за този човек като негов треньор все пак го кара да го слуша.

– Ти и аз знаем какво значи да печелиш точки, ние с тебе знаем.

И точно тук, достигнал до същината на своя урок, Тотеро се сепва и се обърква. Той повтаря "ние знаем" и отпуска ръка.

Заека казва:

– Мислех, че ще поговорим за Дженис, като се събудя.

Взема панталоните си от пода и ги обува. Техният смачкан вид го разстройва, припомня му, че е направил огромна крачка и това предизвиква нервни спазми в гърлото и стомаха му.

– Ще поговорим, ще поговорим – казва Тотеро, – след като изпълним нашите обществени задължения.

Пауза.

– Искаш ли сега да се върнеш вкъщи? Трябва да ми кажеш, ако искаш.

Заека си спомня глупаво отворената уста на Дженис, начина, по който вратата на гардероба се удря в телевизора.