Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Не. Господи...

Тотеро сияе от радост. Това го прави словоохотлив.

– Добре тогава, добре тогава. Да се облечем. Не можем да отидем в Брюър необлечени. Искаш ли чиста риза?

– Вашите няма да ми станат.

– Не? Защо, Хари? Коя мярка имаш?

– Петнайсет, три.

– Моята. Точно моята. Ти имаш къси ръце за ръста си. О, това е чудесно, Хари. Не мога да ти кажа какво означава това за мен... че когато се нуждаеш от помощ, дойде именно при мен. Всички тия години – продължава той, като взема една риза от бюрото, сковано от каси за бира, и смъква целофана, – всички тия години, всички тия момчета, които минават през ръцете ти, изчезват нанякъде и никога не се връщат, Хари, никога не се връщат.

Заека се изненадва, като вижда в огледалото на Тотеро, че ризата му става. Разликата между тях е сигурно само в дължината на краката. С бъбривостта на горда майка Тотеро го гледа как се облича. В това, което говори сега, има повече смисъл, тъй като затруднението, което изпитваше да обясни какво ще правят, бе преминало.

– Това ми стопля сърцето – казва той. – Младеж пред огледалото. Колко време има, Хари, кажи ми истината, колко време има, откак си се забавлявал? Много ли?

– Забавлявах се снощи – казва Заека. – Карах до Западна Вирджиния и обратно.

– Моята приятелка ще ти хареса. Зная, че ще ти хареса. Градско цвете!

Тотеро продължава.

– Момичето, което ще доведе, не съм го виждал. Тя казва, че е пълна. Всички са пълни за моята приятелка. А как яде, Хари: апетит на младо момиче. В това се крие очарованието... вие, младите, знаете толкова трикове, които аз никога не можах да науча.

– Това е точно Уиндзор [14] Става дума за възела на вратовръзката. – Бел. пр. .

След като се облича, Заека се чувства отново спокоен. Пробуждането в известен смисъл го връща към света, който е напуснал. Липсваше му Дженис с нейната бъркотия, детето и крясъците, с които то изразяваше своите желания, стените, които винаги беше чувствал около себе си. Питаше се: какво ли прави Нелсън? Но сега тези образи, изплували в съзнанието му, изчезват и по-дълбоки инстинкти се надигат в него, казвайки му, че е прав. Свободата за него е като кислород, който изпълва всичко наоколо. Тотеро е някакъв вихър, а зданието, в което се намира, и улиците на града са същински стълби и улици към вселената. Толкова съвършена и пълна е свободата, в която беше преминал хаосът от неговия свят благодарение на осъщественото решение, и сега всички пътища изглеждат еднакво добри, всяка промяна ще му подейства успокояващо и нито атом от щастието му нямаше да се накърни, ако Тотеро му кажеше, че те отиват да се срещнат не с две момичета, а с две кози и че отиват не в Брюър, а в Тибет. Той оправя връзката си внимателно и дълго, като че ли малките гънки на възела Уиндзор, яката на ризата на Тотеро и долната част на гърлото му бяха лъчите на някаква звезда, които, щом свърши, ще достигнат чак до края на вселената. Той е Далай Лама. Подобно на облак, който се разсейва в единия ъгъл на неговото видение, Тотеро се запъти към прозореца.

– Колата ми още ли е там? – пита Заека.

– Синя е, нали? Да. Обувай се!

– Дали някой не я е видял? Докато спях, не чухте ли да се говори нещо из града?

Защото в безкрайната празнина на своята свобода Заека си припомня за някои неприятни неща – за семейството си, за жена си, за тяхното жилище – съсиреци от грижи. Изглежда невъзможно времето да ги разтвори скоро, но отговорът на Тотеро сякаш има предвид това.

– Не – отвръща той и допълва, – но, разбира се, аз не съм ходил там, където биха могли да говорят за тебе.

Заека се се ядосва, че Тотеро не проявява друг интерес към него, освен като към партньор за забавления с кола.

– Днес трябваше да отида на работа – казва рязко той, сякаш обвиняваше, стария човек,

– Какво работиш?

– Демонстрирам един кухненски уред в няколко универсални магазина.

– Благородна професия – отзовава се Тотеро и се извръща от прозореца. – Чудесно, Хари! Най-сетне си облечен.

– Имате ли някъде гребен, господин Тотеро? Трябва да отида и до клозета.

Долу под тях, в спортния клуб "Съншайн", мъжете се смеят и свиркат на някаква глупост. Заека си представя как ще минат между тях и пита:

– Кажете... няма ли да ме види някой?

Тотеро се възмущава както по-рано на тренировки, когато някой само се мотаеше около коша, без да тренира.

– От какво се плашиш, Хари? От тази бедна малка Джанис Спрингър? Надценяваш хората. Никой не се интересува какво правиш. Сега ние просто ще слезем долу, само не се бави дълго в клозета. Не виждам обаче никаква благодарност за всичко, което съм направил и което правя за тебе.