Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Забелязва, че все още държи палтото ѝ. Светла мека кожа, която лежи на коленете му. Без да става, той се протяга и го окачва на закачалката над него.

– Хубаво е човек да има дълга ръка – казва тя, рови из чантичката си и изважда пакетче цигари „Нюпортс“.

– Тотеро казва, че имам къси ръце.

– Къде сте срещнали този стар негодник? - пита тя, без да се съобразява, че Тотеро може да чуе.

– Той не е негодник. Той е моят стар треньор.

– Искате ли една? Една цигара...

Той се двоуми.

– Вече не пуша.

– Значи този стар негодник е бил ваш треньор? - въздъхва тя.

Рут вади цигара от тюркоазеното пакетче "Нюпортс" слага я в устата си – цигарата увисва на оранжевите ѝ устни – и се мръщи на покрития със сяра край на кибритената клечка, която пали с удивителна женска непохватност. Тя държи кибритената кутийка далече от себе си и я нагласява така, че да запали. Клечката пламва на третото драсване.

Маргърит се обажда:

– Рут!

– Негодник? – възкликна Тотеро и унилото му лице изглежда болнаво и изкривено от някаква тайна радост, сякаш е започнал да се топи. – Такъв съм, такъв съм. Един отвратителен стар негодник, попаднал между принцеси.

Маргърит не вижда нищо обидно за себе си в това. Тя слага ръката си върху неговата на масата и настоява със сериозен и тих глас:

– Ти съвсем нямаш вид на негодник.

– Къде е нашият млад Конфуций? – пита Тотеро и се оглежда вдигнал нагоре свободната си ръка.

Когато момчето пристига, той пита:

– Ще ни сервирате ли алкохолни напитки тук?

– Вземете ги от съседната врата – отвръща келнерът.

Веждите на китайците са странно вдлъбнати навътре в кожата, вместо да са изпъкнали навън от нея. Лицата им изглеждат винаги като размити.

– Двоен скоч – поръчва Тотеро. – Ти, мила?

– Дайкири [15] Коктейл от ром, захар и лимонов сок. – Бел. пр. – казва Маргърит.

Звучи като виц.

– Вие, деца?

Заека поглежда Рут. Лицето ѝ е застинало под оранжевата пудра. А косата ѝ, косата ѝ, която на пръв поглед изглежда пепеляворуса или светлокафява, е всъщност в различни цветове – червен, жълт, кафяв и черен, – като всеки косъм получава от светлината различни оттенъци, както козината на куче.

– Дявол да го вземе... – казва тя – мисля... дайкири.

– Три – поръчва Заека на келнера, мислейки, че дайкири е нещо като цитронада.

Келнерът повтаря:

– Три дайкири и един двоен скоч е лед.

И излиза.

Заека пита Рут:

– Кога сте родена?

– През август. Защо?

– Аз през април – отвръща той. – Печеля.

– Да, печелите.

Сякаш тя разбира, че от това той ще се почувства по-свободен. Не можеш да имаш самочувствие пред жена, която е по-голяма от тебе.

– Щом сте ме познавали – пита той, – защо не познавате господин Тотеро? Той беше треньор на тима.

– Кой гледа треньорите? Те не вършат нищо полезни нали?

– Не вършат нищо полезно! Как? Та за един гимназиален тим треньорът е всичко. Не мислите ли?

Тотеро възразява:

– Всичко са момчетата, Хари. Не можеш да направиш злато от олово.

– Вие можете, разбира се – казва Заека. – Когато постъпих в гимназията, не можех да различа краката от лактите си.

– О, ти можеше, можеше. Наистина можеше. Нямаше на какво да те уча. Просто те оставих да тичаш. – Той пак се оглежда. – Ти беше млад елен – продължава той – с големи крака.

– Колко големи? – пита Рут.

– Дванайсет "Д" – ѝ отвръща Заека. – А вашите какъв размер са?

– Малки са – казва тя. – Съвсем съвсем мънички.

– Стори ми се, че ще излязат от обувките.

Той дръпва главата си назад и се свлича леко на стола, за да хвърли поглед надолу в тъмното под масата, където гледани в ракурс, прасците ѝ висяха като сушена риба. Те бързо се шмугват назад под стола.

– Не гледайте така нахално, ще паднете от сепарето – казва предизвикателно тя.

Това вече е добре. Жените обичат да ги объркваш. Те никога не казват, че ще направят нещо, но го правят.

Келнерът пристига с напитките и започна да нарежда масата с книжни салфетки и прибори от старо сребро. Той слага приборите пред Маргърит и вече почти ги е сложил и пред Тотеро, когато последният сваля чашата с уиски от устните си и казва с висок, нетърпящ възражение глас:

– Прибори? За китайски ястия? Нямате ли пръчици?

– Пръчици! Да.

– Тогава за всички – пръчици! – поръчва Тотеро категорично. – Когато си в Рим, прави както правят римляните!

– Оставете моите! – извиква Маргърит, като закрива шумно с ръце вилицата и лъжицата си, когато келнерът посяга към тях. – Аз не искам пръчици.