Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Познавате ли го?

Харисън беше известна дървеница.

– Не съм сигурна – отвръща добродушно тя.

– Нисичко момче с къдрава коса. Малко понакуцва.

– Не, не зная. Не мисля – казва тя.

Тя си служи сръчно с клечиците, които държи с дясната ръка, а другата е отпуснала върху скута си. Харесва му как тя свежда главата си, така че възпълната ѝ шия се издава напред и дебелите ѝ сухожилия изскачат, когато поднася парче от яденето към устните си. Тя винаги го взема по един и същ начин между пръчиците. Странно е, че пълни жени могат да бъдат така изтънчени. Маргърит рови в своята чиния с глупавата си сребърна лъжица.

– Ние загубихме! – повтаря Тотеро и извиква: – Келнер!

Когато момчето идва, Тотеро поръчва пак от същите напитки.

– Не, за мене не! Благодаря – казва Заека. – Това ми е предостатъчно.

– Вие сте просто едно голямо непорочно дете, нали... вие... господин... – казва Маргърит.

Тя псе още не знае името му. Господи, той я ненавижда.

– Това, което започнах да разказвам... Всъщност това, което вие казахте... точно то наистина ми помагаше – обръща се Заека към Тотеро, – то сякаш движеше палците ми, когато стрелях с две ръце. В това е цялата тайна действително, да стиснеш топката отпред, от което те обзема това хубаво чувство на подем. Така тя просто лети...

И той показва с ръце как.

– О, Хари – казва тъжно Тотеро, – ти можеше да стреляш, когато дойде при мен. Всичко, което ти дадох, беше желанието да победиш. Желанието да постигнеш нещо.

– Вие си спомняте най-хубавата ми вечер – казва Заека – не когато постигнах четиридесет точки срещу Аленвил, по-рано, когато бях по-млад. Бяхме се смъкнали надолу, чак в другия край на областта, още наистина рано през сезона, едно смешно малко училище с около стотина ученика и шестте класа. Как се наричаше? А, да! Птиче гнездо... или нещо подобно. Сигурно си спомняте?

– Птиче гнездо! – повтаря Тотеро. – Не...

– Мисля, че ние само един-единствен път играхме с тях. Една смешна, малка гимназия с правоъгълна сграда, където публиката сядаше буквално на игрището. Някакво име, което означава нещо.

– Птиче гнездо! – повтаря Тотеро.

Той се ядосва и припряно тегли ухото си.

– Ориол! – възкликва безкрайно зарадван Заека. Ориол Хай. Това малко разпиляно градче – беше рано през сезона и все още топло, – като се спускахме надолу с рейса, скупчената по нивите обрана царевица изглеждаше като индиански колиби. Самото училище имаше мирис на ябълково вино. Спомням си, че вие се шегувахте по тоя повод. Казахте ми да не бързам. Бяхме долу на тренировка и вие знаете... Съвсем не смятахте да ги притиснем.

– Твоята памет е по-добра от моята – забелязва стария треньор.

Келнерът се връща и Тотеро взема своето питие направо от таблата, преди момчето да му го подаде.

– И така – продължава Заека – ние излизаме, а на корта вече бяха излезли тия петима фермери, които се мятат нагоре-надолу. Веднага получаваме около петнайсет точки и аз съвсем не бързам. Почти две дузини хора стоят горе край игрището, понеже срещата не е мач от лигата и резултатът няма особено значение. У мен неочаквано възниква това странно чувство, че е достатъчно само да се движа из игрището и да пласирам топката. Изведнъж разбирам, знаете ли разбирам, че мога да направя нещо. През второто полувреме стрелям десетина пъти и топката отива право в коша. Не само пада вътре, а просто не докосва обръча, сякаш пускам камъни в кладенец. Тези фермери, които тичаха нагоре-надолу, облени в пот, нямаха повече от две смени, но понеже не бяхме в тяхната лига, това не беше от особено значение за тях и единият съдия просто се наведе към края на игрището и разговаря с треньора им. Ориол Хай. Да, след това техният треньор слезе в заключената стая, където двата отбора се преобличат, и извади кана ябълково вино от заключен шкаф. Каната обиколи всички. Не си ли спомняте?

Тотеро се чувства затруднен. Все пак той прави опит да се усмихне, понеже не може да накара другите да почувстват това, което е толкова специално. Пак започва да яде. Другите са вече свършили и пият втората чаша.

Да, сър еди-кой си... вие сте едно непорочно дете – казва му Маргърит.

– Не обръщай внимание на това, Хари – обажда се Тотеро, – , така говорят хулиганите.

Маргърит му удря плесница: ръката ѝ полетява от масата покрай тялото ѝ и се залепва по устата му с цяла длан, но без да се чуе звук.

– Пляс! – казва Рут.

Гласът ѝ е равнодушен. Всичко е толкова тихо, че китаецът, който разчиства съдовете, не вдига дори поглед и изглежда като че ли нищо не е чул.