Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Келнерът пита:

– Вашите приятели отидоха ли си?

– Всичко е наред. Аз ще платя – казва Заека.

Китаецът кимва и излиза.

– Вие сте богат? – пита Рут

– Не, беден.

– Наистина ли ще отидете в хотел?

И двамата си вземат от сусамовите сладки. Те са около двадесетина в чинията.

– Мисля, че трябва да ви разкажа за Дженис. Никога не съм мислил дя я напускам до момента, в който го направих. Изведнъж разбрах, че трябва да го направя. Висока е пет-шест фута, мургава...

– Не искам да слушам за това.

Гласът ѝ е категоричен. Разноцветната ѝ коса, тъй както е отметнала главата си назад и замижава срещу силната светлина, идеща от тавана, придобива тъмен оттенък. Светлината разхубавява повече косата, отколкото лицето ѝ. От тази страна на носа си тя има няколко петна по кожата, които личат и през пудрата.

– Не искате! – казва той.

Тежестта се смъква от гърдите му. Щом като това не безпокои някой друг, защо трябва да безпокои него?

– Добре. За какво ще говорим? Колко тежите?

– Петдесет фунта [17] Тя се шегува, тъй като това прави около двадесет и пет килограма. – Бел. пр. .

Рут, вие сте слабичка. Дори сте под нормата. Не се шегувам. Никой не иска да бъдете кожа и кости. Всеки фунт, който имате, е безценен.

Той разговаря просто за да ѝ направи удоволствие, но нещо от това, което казва, създава напрежение у нея.

– Вие сте твърде умен, нали? – пита тя, вдигайки празната чаша към очите си.

Това е плитка чаша върху къса дръжка, като чашка за сладолед на голям прием по случай рожден ден. Светли дъги от чашата се отразяват и играят по лицето ѝ.

– Значи не искате да кажете колко тежите? Хм...

Той лапва друга сусамова сладка, схрусква я и чака, докато първоначалният вкус на желе премине.

– Да опитаме друго. Това, от което се нуждаете, госпожа Америка, е кухненската машинка за белене Меджи пийс. Запазете витамините! Оберете излишъка от мазнини! Едно просто приспособление към пластмасовата отвертка и вие ще можете да стържете моркови и да острите моливите на съпруга си. Върши цял куп домашни работи!

– Не, недейте. Не ставайте смешен!

– Добре.

– Нека да ни бъде хубаво...

– Добре. Вие започвате.

Тя лапва една сладка и му се усмихва някак странно, пълна уста, чиито ъгли са подчертано извити надолу. Същевременно му отправя един настойчив, дързък поглед, изпълнен с благосклонност, която изопва чертите ѝ, като през това време продължава да дъвче. Тя преглъща. Сините ѝ очи са широко отворени. Леко въздъхва, преди да каже това, което той смята, че ще бъде някаква забележка, но всъщност не казва нищо, а избухва в смях право в лицето му.

– Почакайте – моли тя. – Ще опитам.

И отново се заглежда в чашата си, размисляйки. Най-доброто, което ѝ идва на ум, е да каже:

– Не отивайте на хотел!

– Трябва. Кажете ми някой добър хотел!

Все му се струва, че тя знае нещо за хотелите. На шията ѝ, там, където тя се слива с рамото, се образува малка бяла вдлъбнатинка, около която се върти и спира неговото внимание.

– Всички хотели са скъпи – казва тя. – Всички. И моят малък апартамент е скъп.

– Къде имате апартамент?

– О, през няколко блока оттук. На Съмър стрийт. Горният етаж, над един лекар.

– Само ваш ли е?

– Да Моята приятелка се омъжи.

– Значи сте се нанизали на целия наем. А не работите нищо...

– Какво значи това?

– Нищо! Вие просто казахте, че не работите нищо. Колко струва?

Рут го поглежда изпитателно, тъй както го бе погледнала навън при паркинг автоматите, нещо, което веднага му направи впечатление.

– Става дума за апартамента! – казва той.

– Сто и десет долара на месец. Освен това те карат да плащаш. за осветление и газ.

– И не работите?

Тя гледа в чашата си и я люлее в ръка така, че отразяващата се светлина бяга по ръба ѝ.

– За какво мислите? – казва той.

– Просто се питам...

– Какво се питате?

– Доколко сте умен.

Тук, без да мръдне глава, той усеща накъде духа вятърът. Значи това е целта. Той не е съвсем сигурен и затова продължава:

– Добре, ще ви кажа. Защо не ми позволите да ви дам нещо срещу вашия наем?

– И защо бихте го направили?

– От великодушие. Десет?

– Трябват ми петнайсет.

– Да, за осветлението и газта. Окей! Окей!

Сега вече той не знае как да постъпи. Двамата седят и гледат празната чиния, в която преди малко имаше цяла пирамида сусамови сладки. Бяха изяли всичките. Когато келнерът идва, той с изненада забелязва това. Погледът му пробягва за миг от чинията към Заека и от Заека към Рут. Сметката е девет долара и шестдесет цента. Заека слага банкнота от десет долара и върху нея още една от един долар. Освен тях той поставя на масата и две други банкноти – едната от десет, а другата от пет долара. След това брои какво остава в портфейла: три по десет и четири по един. Когато вдига очи, парите на Рут са изчезнали от почистената маса.