Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– От всичко, което чух, вие разказвахте само за това, колко голям сте били вие самият.

– Аз бях наистина голям играч. Това е факт. Искам да кажа, че сега вече не съм много добър в каквото и да било, но аз действително бях добър в тази област.

– Знаете ли пък аз в какво бях добра?

– В какво?

– В готвенето.

– С това превъзхождате жена ми. Бедно дете!

Спомняте ли си как в неделното училище ни разправяха, че господ е дал на всекиго от нас някаква дарба. Е, това беше моята дарба – готвенето. Господи, наистина мислех, че ще стана чудесна готвачка.

– А не сте ли?

– Не зная. Всичко, което правя, е да... изяждам каквото докопам.

– Добре, спрете!

– Това влиза в занаята – казва тя и с това наистина го спира.

Той не мисли за нея така... че е платил. Бои се да мисли за не по тоя начин. Това я отдалечава.

– Тук живея – казва тя.

Това е тухлена къща както всички други от западната страна на улицата. Отсреща голяма църква от варовик виси като сива завеса под уличната лампа. Те влизат, минавайки под прозорчето от цветно стъкло. Във входа има цял ред звънци под месинговите пощенски кутии, една полирана стояща закачалка, гумирана пътека върху мозайката на пода и две врати – едната отдясно, с матово стъкло, а другата пред тях, с решетка на стъклото, през което той вижда стълбище, също покрито с пътека. Докато Рут пъха ключа във вратата, той чете надписа със златни букви на другата:

"Ф. КС. ПЕЛИГРИНИ

доктор по медицина "

– Стара лисица – казва Рут и го повежда нагоре по стълбите.

Тя живее на втория етаж. Вратата ѝ е в долния край на покрития с линолеум коридор, откъм страната на улицата. Той стои зад нея, докато тя стърже с ключа. Неочаквано студената светлина от уличната лампа, която прониква през четирите пукнати стъкла на прозореца от страната, където е застанал той – това са сини стъкла, толкова тънки, че струва ти се само да ги докоснеш с пръст и ще се счупят, – той започва да трепери. Първо краката му, а след това и страните му. Ключът щраква и вратата се отваря.

Когато влизат вътре, тя посяга към електрическия ключ, но той сваля ръката ѝ, притегля я до себе си и я целува. Сякаш иска да я изпие. Това е някакво безумие. Някакъв малък брояч вътре в него, под ребрата му, удвоява и утроява това огромно желание да я притисне до себе си, просто само да я притисне. В това няма любов, поне оная любов, която проблясва и протича по кожата като ток. Той сега не чувства това. Иска само да прелее сърцето ѝ в своето, да я утеши. Тя е така устроена обаче, че при такава прегръдка се вдървява! Малката влажна възглавничка на слабото желание, с което устните ѝ поздравиха неговите устни, изсъхва и става твърда. Когато успява да отдръпне глава и да освободи ръката си, тя вмъква дланта си с такава сила между челюстите в устата му, сякаш иска да изхвърли черепа му чак в коридора. Пръстите ѝ се извиват и един дълъг нокът одрасква нежната кожа под едното му око. Той я пуска. Леко издрасканото му око се затваря и някаква жила на врата го заболява.

– Махай се! – извиква тя и пълното ѝ смутено лице изглежда ужасно на светлината, идеща от коридора.

Той блъсва вратата с крак назад, за да я затвори.

– Недей! – прошепва той. – Трябваше да те прегърна.

В тъмнината той разбира, че тя е изплашена, едрият ѝ черен силует наподобява празнина, която му се струва като място на изваден зъб, докосвано с език. Напрежението във въздуха му подсказва да не предприема нищо; иде му да се засмее просто така, без причина. Нейният страх и съзнанието му, че не е имал никакви лоши намерения, са в такова противоречие; той не е искал нищо лошо.

– Прегръдка! Ха! Повече приличаше на убийство.

– Аз те обичах тъй много цялата вечер! – казва той. – Трябваше да освободя това чувство.

– Зная всичко за вашите чувства. Една струя и край.

– Няма да бъде така – обещава той.

– По-добре да е така. Искам да се махнеш оттук!

– Не, недей...

– Всички се мислите за големи любовници...

– Аз съм – уверява я той. – Аз съм любовник.

И под влиянието на алкохола и възбудата той пристъпва замаяно напред. Тя се отдръпва, но не много бързо и той разбира, че вече не се бои така. На светлината на уличната лампа Заека вижда, че стаята е съвсем тясна и мебелировката се състои от две кресла, диван-легло и маса. Рут отива в съседната стая, малко по-голяма от тази, където има двойно легло. Щорите са спуснати наполовина и поради това, че светлината пада ниско, всяка гънка от покривката на леглото хвърля сянка.