Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Боже мой! – възкликва тя. – Това ще отнеме цялата нощ!

Той улавя отпуснатата ѝ ръка и я кара да замахне към него, но свитите ѝ пръсти се удрят в страната му, без да усети болка.

– Ето какво трябва да прави бедната Меджи с твоя приятел – това старо копеле!

– Не говори за тях! – моли той.

– Проклети мъже! – продължава тя. – Или искат да бият някого или искат да ги бият.

– Аз не желая такова нещо, честна дума. Или... само едното.

– Добре, тогава ме съблечи и престани да ме натискаш.

Той въздъхва през носа си:

– Имаш сладък език.

– Съжалявам, ако това те смущава.

Въпреки това в гласа ѝ има рязка нотка, сякаш действително съжалява.

– Недей! – казва той и съвсем делово се навежда и хваща края на роклята ѝ.

Очите му вече са привикнали с тъмнината, за да различат, че комбинезонът ѝ е зелен. Той издърпва нагоре роклята от тялото ѝ, а тя вдига ръце и за миг главата ѝ не може да мине през деколтето. Разтърсва ядосано главата си като куче с някой кокал и дрехата се освобождава и пада от ръцете ѝ в неговите ръце, събрана, провиснала и леко затоплена. Той я пуска на стола в ъгъла.

– Господи! – възкликва Заека. – Ти си хубава!

В своето зелено бельо тя прилича на привидение. Издърпването на роклята през главата ѝ е разпуснало косата ѝ. Тя навежда тържествено лице и събира бързо фуркетите. Косата ѝ пада на тежки вълни.

– Да! – отвръща тя. – Хубаво закръглена.

– Не! – настоява той. – Хубава си!

И преди да си поеме дъх, отива до нея, грабва я – едно чудесно лъскаво захарче в нейното прозрачно бельо, – отнася я до леглото и я слага на него.

– Толкова хубава!

– Ти ме вдигна – казва тя. – Това ще ти попречи да действаш.

Светлината пада неприятно върху лицето ѝ; гънките на врата ѝ изглеждат черни. Той пита:

– Да дръпна ли щорите?

– Да, моля ти се! Този изглед е потискащ!

Той отива до прозореца и се навежда, за да разбере какво иска да каже. Отсреща е само църквата – сива, мрачни надменна. Зад розовия ѝ прозорец са оставени да горят свещи и тоя кръг от червено, виолетово и златисто изглежда в тази тъй градска нощ като отвор, изрязан в реалния свят, да открие неземното сияние, светещо там долу. Той изпитва признателност към създателите на тоя орнамент и някак виновно спуска щорите над него. Обръща се бързо и забелязва, че очите на Рут, които го наблюдават в тъмнината, също приличат на отвори в пространството. Извивката на ханша е като сребърен полумесец; усещането за тежестта като че ли придава аромат на тялото ѝ.

– Какво следва?

Той сваля сакото си и го захвърля; обича това хвърляне на нещата; начина, по който летящата дреха го поставя сред увеличаваща се голота.

– А чорапите?

– Те са сложни. Не искам бримки.

– Тогава ти ги свали!

Седнала в леглото, с чувствителната ловкост на меки котешки лапи тя сваля от себе си паяжина от ластик, коприна и памук. Той ѝ помага несръчно. Неговите неуверени докосвания се натрупват в собственото му тяло и го насочват към някаква гора, ухаеща на подправки. Той е без измерения, намира се в неизвестна страна и една нежна, съвършена жена е само на инч от него.

Когато се изправя, оставайки все още коленичил до леглото, под погледа му Рут изглежда като странен континент,а бельото ѝ – заснежен север.

– Толкова хубава! – повтаря той.

– Прекалено!...

– Не, слушай! Ти наистина си хубава!

Той целува устните ѝ, които очакват повече, отколкото получават. В техния влажен цветец той капва съвсем мъничко мед. Обхващайки с ръка топлия ѝ врат, той я притегля към себе си и отмята комбинезона върху главата ѝ. Изпитва удоволствие от лекотата, с която комбинезонът се отделя от тялото ѝ; как лесно падат дрехите от една жена, която иска да бъде съблечена. Хладната вдлъбнатина, която ръката му открива на кръста ѝ, се смесва в мисълта му с леките сенки, които хвърлят костите на раменете ѝ. Той целува това място. Там където кожата ѝ е по-бяла, е и по-хладна.

Рут сваля сутиена си. Заека се отмества и сяда в края на леглото, като се опива от гледката на нейното тяло. Тя закрива изцяло едната си гърда с ръка и се опитва да прикрие и другата; проблясва пръстен. Свенливостта ѝ го кара да ликува. Това показва, че е чувствителна. Тя се е отпуснала върху изправената си ръка. По дясната ѝ страна пада светлина, навсякъде, където може да обхване тялото ѝ, тъй както е отпуснато в тишината. Рут остава в тази неудобна и миловидна поза. Неподвижността е единствената ѝ защита срещу неговия оглед. И фигурата ѝ му се струва недосегаема, съвършена; голотата ѝ на моменти прилича на излята от камък. Така че когато тя заговаря, той се изненадва, че чува една съвършена статуя, една жена без нищичко по нея, истинска икона на красотата да говори.