Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Сега?

Гласът ѝ е хрипкав.

Той коленичи като насън между проснатите ѝ крака, бялото ѝ тяло губи очертанията си, изпънато от желание под него. С нейна помощ светлите им слабини се сливат. Има нещо отчаяно в това притискане на телата им. Той се повдига на ръце над нея, боейки се, че точно в тоя момент най-често разочароваше Дженис с това, че беше прекалено бърз. Все пак дали поради алкохола, който се носеше из организма му, или голямото щастие го замайваше, но любовта му се разгаряше бавно в нейната пламенност. Той притиска лицето си до гърлото ѝ, в косата ѝ с дъх на мента. Със слаби, съвсем слаби ръце тя го притиска в прегръдките си, след това го събаря на леглото и се надига над него.

Той казва нежно, ласкаво:

– Хей!

Тя отвръща:

– Хей!

– Хубава си.

– Хайде, ела.

Предизвикан, той я пронизва и освен това слага ръката си под челюстта ѝ, така че пръстите му се хлъзват в устата ѝ и гладкото ѝ гърло се изопва. Сякаш омаломощена от тази болка тя се мята и се преобръща и сега той отново е върху нея; гърдите им се притискат едни о други; тя едва диша. Бедрата ѝ се разтварят широко и го стискат като с клещи, а след това пак се разтварят толкова широко, че това го плаши, тя иска нещо невъзможно – да обърне вътрешността си; мускулите, устните и костите на нейната разкрита утроба се притискат о него като някакъв нов организъм. Тя се чувства прозрачна; той вижда сърцето ѝ. Рут го притегля към себе си, след това притихва и докато отпада, любовта и гордостта му се съживяват. Така тя е първа и го чака, докато в изблик на крайна нежност той гали с палеца си дъгата на веждата ѝ. При всяка тръпка устата ѝ се смее в неговата, а краката ѝ, сключени на гърба му, го стискат.

Тя пита тъкмо навреме:

– Добре ли е?

– Хубава си...

Рут сваля краката си от него и го отхвърля от тялото си като торба пясък. Той я гледа и му се струва, че в сенките на лицето ѝ прочита тъжен израз на опрощение, сякаш в момента на отпускането тя бе доловила, че първопричината любовта, с която той я заблуди, беше чувството на отчаяние. Природата постепенно те подготвя като майка и щом получи своята малка цена, те оставя с нищо. Потта по кожата му застива от въздуха. Той издърпва одеялата от краката ѝ.

– Ти беше хубаво парче! – казва той равнодушно от въз- главницата и погалва меката буза.

Плътта ѝ все още се наслаждава от акта: той угасва бавно в нея.

– Бях забравила.

– Какво си забравила?

– Че и аз мога да изпитам това.

– И какво е то?

– О! То е като че пропадаш.

– А къде падаш?

– Никъде. Не мога да говоря за това.

Той целува устните ѝ. Тя не е виновна. Приема отпуснато целувката, после в закъснял изблик на нежност прекарва език по брадичката му. Той обхваща талията ѝ с ръка и се притисва в нея, за да заспи.

– Хей, аз трябва да стана.

– Остани!

– Трябва да отида в банята.

– Не.

Той я прегръща още по-силно.

– Момче, по-добре ме остави да стана.

Заека измърморва:

– Не ме стряскай!

И се притиска още по-плътно в пея. Той прехвърля бедро върху нейното; тежест върху топлина. Странно е как жените се превръщат от такива жадни утроби в такива мили същества; той иска да върне с нежността си топлината, която слабините му бяха получили от нея. Най-добрата приятелка в леглото – отпадналата, обладана вече жена. Той се възбужда съвсем и усеща, че парещият му дъх изгаря отпуснатите му устни, докато тя се измъква изпод крака и ръката му.

– Хей, дай ми чаша вода! – казва неочаквано той.

Тя стои до ръба на леглото, отпусната в своята голота, и отива в банята, за да изпълни дълга си. Това го отблъсква от жените. Отнасят се със себе си като стар плик. Тръби в тръбите, измиват мръсотията от мъжете, обидно наистина. Крановете вият. Колкото повече се разбужда, толкова повече се чувства потиснат. Потънал във възглавницата, той се взира в хоризонталната лента от цветното стъкло на църквата, което се показва изпод щорите на прозореца. Неговият по детски ярък цвят му се струва единствената утеха, която му е останала.

Светлината иззад затворената врата на банята оцветява леко въздyxa в спалнята. Шумът от плискащата се вода му напомня шумовете от неговото детство, когато се събуждаше, долавяйки, че родителите му са се качили горе, че скоро цялата къща ще потъне в мрак и гледката на утрото ще бъде следващото нещо, което ще почувства.

Той спи, когато, подобно на фавън в лунната светлина, Рут, измита, се промъква обратно до него, носейки чаша вода.