Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Защото не се предаваш. Заради твоя глупав начин, по който все още се съпротивляваш.

Приятно му е да чуе това: удоволствието се разнася по нервите му и той се чувства от това някак много висок. Усмихва се. Но у него е вроден американският начин да се покаже скромен и от устата му се изплъзва: "Волята да постигнеш нещо".

– Това бедно старо копеле! – казва тя. – Но той наистина е копеле.

– Хей, ще ти кажа какъв е – прекъсва я Заека. – Сега ще изтичам да взема малко продукти от магазина, за да приготвиш обеда...

– Кажи... ти направо оставаш тук, така ли?

– Защо? Да нямаш среща с някого?

– Не. Нямам никого.

– Е, добре тогава. Снощи каза, че обичаш да готвиш...

– Казах, че обичах.

– Е, щом си обичала, значи все ще обичаш. Какво да взема?

– Откъде знаеш, че магазинът е отворен?

– А не е ли? А, сигурно е отворен. Тези малки магазинчета печелят всичко в неделя, когато големите супермаркети не работят.

Той отива до прозореца и гледа към ъгъла. Разбира се, вратата на магазина е отворена и оттам излиза мъж с вестник.

– Ризата ти е мръсна – казва тя след него.

– Зная – Заека се дръпва от светлината на прозореца. – Това е ризата на Тотеро. Трябва да си взема някои дрехи. Но нека купя най-напред продукти. Какво да взема?

– Какво обичаш?

Всъщност по характер тя е добра. Той разбра това още в момента, когато я видя да стои там, до паркинг автоматите. Можеше да го разбере... то личеше по меката извивка на корема ѝ. Жените, с които непрекъснато се караш, понеже искат нещо друго, са и от друга раса. Те или се огъват като растения, или те удрят като камък. В целия този зелен свят няма нищо по-хубаво от добра жена.

Тротоарът кънти под краката му, докато тича до магазина със своята мръсна риза. "Какво обичаш?"... Тя е негова. Той знае, че тя е негова...

Заека донася осем топли кренвирша в целофан, кутия замразен фасул, кутия замразени пържени картофи, четвърт прясно мляко, буркан салата, един хляб със стафиди, топка сирене, обвита в червен целофан, и най-отгоре в чантата – швейцарско суфле. Всичко струва 2.43 долара.

Докато изважда продуктите от чантата в нейната малка цветна кухня, Рут казва:

– Ти си лек на яденето.

– Търсих агнешки котлети, но имаше само кренвирши, салам и месо в консерви.

Тя започва да приготвя обяда, а той обикаля из всекидневната и открива цяла серия детективски романи джобни издания върху полицата под масата, до стола. Младежът от съседното легло във Форт Хууд четеше такива през цялото време. Рут беше отворила прозорците и свежият мартенски въздух сякаш става по-рязък от спомена за горещия Тексас. Завесите от избелял муселин се развяват от вятъра; тънички и прозрачни, от лека газена материя, те се издуват и носят към него. Той стои парализиран от един още по-хубав спомен: техният дом, когато беше още дете, неделните вестници, които изшумоляваха на пода, пуснати от пощенския раздавач следобед, и майка му, която тракаше със съдовете в кухнята; когато свършеше, тя ги караше да излязат на разходка – татко, него и малката Мириам. Заради бебето не отиваха далече – само на няколко блока от тях, може би до близката каменна кариера, където басейнът с лед от зимата се разтопяваше в езеро няколко инча дълбоко и удвояваше височината на канарата от кариерата, като обръщаше скалите ѝ долу, в друга, отразена кариера. Всъщност това е само вода. Те правят няколко крачки по-нататък по края и от този нов ъгъл басейнът отразява слънцето, илюзията от обърнатата скала изчезва и от светлината водата изглежда твърда като лед. Заека държи малката Мим за ръка.

– Хей! – извиква той на Рут. – Имам чудесна идея. Хайде да отидем на разходка следобед.

– Разходка! Че аз се разхождам непрекъснато.

– Хайде да се изкачим на Маунт Джъдж оттук.

Той не може да си спомни изобщо да се е изкачвал на планината откъм Брюър. Предчувства удоволствието и когато се извръща екзалтиран от пердетата, вкоравени и развяващи се от лекия ветрец, големите църковни камбани забиват.

– Да... нека да отидем! – извиква той към кухнята. – Моля ти се!

Отвън на улицата хората напускат църквата, като носят разсеяно клонки зеленина.

Когато Рут сервира обяда, той забелязва, че тя готви по-добре от Дженис; беше сварила кренвиршите така, че да не се разпукнат. Дженис винаги ги сервираше на масата разкъсани и изкривени, разцепени от единия до другия край с широко зейнали розови уста, които сякаш бяха готови да извикат, че са били измъчвани.