Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Двамата с Рут обядват на малка порцеланова маса в кухнята. Когато докосва вилицата до чинията, той си припомня неприятното чувство в съня си от лицето на Дженис, което се разпадаше в ръцете му, и този спомен разваля удоволствието от първата хапка, превръща я в ужас. Въпреки това той казва:

– Чудесно! – и продължава енергично да се храни, като до голяма степен апетитът му отново се възвръща с яденето.

Лицето на Рут отсреща приема нещо от крещящата белота на порцелана, с който е покрита масата; кожата на голямото чело блести и двете петна до носа ѝ са като точки от нещо, което се е разляло по лицето ѝ. Тя като че ли чувства, че е станала непривлекателна, и затова се храни някак унило, бързо.

– Ей! – казва той.

– Какво?

– Знаеш ли, че моята кола все още е паркирана на Чери стрийт.

– Тогава всичко е наред. Паркинг автоматите не работят в неделя.

– Да, но утре ще работят.

– Продай я.

– Как?

– Продай колата! Бързо ще забогатееш.

– Не. Искам да кажа, о! Ти имаш предвид себе си. Виж,аз имам още трийсет долара, позволи ми да ти ги дам.

Той посяга към задния си джоб.

– Не, не исках да кажа това. Не исках да кажа нищо. Просто това ми хрумна в глупавата глава.

Тя е смутена; вратът ѝ става на петна и у него се надига съжаление, като си помисли колко хубава беше снощи.

Той обяснява:

– Разбираш ли, бащата на жена ми е търговец на стари коли. Когато се оженихме, той ни продаде тази кола с голямо намаление. Тъй че донякъде това е фактически кола на жена ми и след като роди, мисля, че трябва да е нейна. А освен това ти каза, че ризата ми е мръсна и аз трябва да си вземи дрехи, ако мога. Мислех следобеда да се промъкна у дома, да оставя колата и да си взема дрехите.

– Смяташ ли, че тя ще си е вкъщи?

– Не, няма. Сигурно ще е при майка си.

– Мисля, че ще се зарадваш, ако си е вкъщи – казва Рут.

Той се пита дали действително е така; представя си как отваря вратата, как вижда Дженис, седнала в креслото, с празна чаша да гледа телевизия и като че ли нещо пропада в него, сякаш някаква хапка, заседнала на гърлото му, най-после преминава надолу. Това е облекчението, което би изпитал, ако види лицето ѝ все още здраво; същото това нейна глупаво, упорито като костелив орех лице.

– Не, няма да се зарадвам – казва той на Рут. – Аз се страхувам от нея.

– Очевидно – отвръща Рут.

– Има нещо у нея – настоява той. – Тя е цяла напаст!

– Тази бедна жена, която си оставил? Ти си напаст, бих казала аз.

– Не.

– О, така е. Мислиш си, че си заек.

Тонът ѝ е леко подигравателен и раздразнен и той не може да разбере защо.

Рут пита:

– Какво смяташ да правиш с тия дрехи?

А! Ето какво било! Тя усеща, че той иска да се пренесе у нея.

Заека признава:

– Ще ги донеса тук.

Тя си поема дъх, но не казва нищо.

– Само за тази вечер – моли той. – Ти нямаш нищо предвид, нали?

– Може би. Не зная. Вероятно не.

– Добре, тогава чудесно! Хей! Аз те обичам.

Рут се изправя, за да вдигне чиниите, и остава така, опряла палеца си в порцелана на масата, вторачила поглед надолу. Тя поклаща мрачно глава и казва:

– Ти си лоша вест.

Насреща му широкият ѝ ханш, открояващ се под плътно прилепналата кафява пола, е симетричен и мощен като основата на величествена колона. Сърцето му затуптява при вида на тази излъчваща здраве и сила колона и той разбира с радост, че любовта му към нея отново се връща. Не смеейки да вдигне очи към лицето ѝ, за да провери това, той казва:

– Нищо не мога да направя. Ти си толкова добра вест.

Заека изяжда три суфлета и една троха от края на устните му пада върху пуловера на Рут, когато целува гърдите ѝ, "за довиждане" в кухнята. Той я оставя при съдовете. Колата му го очаква някак тайнствено на Чери стрийт в хладното пролетно пладне, като че ли една стая от някаква къща, която той притежава, се беше откъснала и приютила тук, до този бордюр, и сега, когато приливът на нощта се беше отдръпнал, тя стоеше горе и блестеше на пясъка, леко наклонена, но невредима, готова да отплува само при едно завъртане на ключа. Под измачканите и мръсни дрехи той чувства тялото си чисто, леко и празно.

Колата излъчва сигурност: каучук, прах и оцветен метал, стоплени от слънцето. Една ножница за ножа на неговото "аз".

Той пресича замаяния от неделята град край тихите редици от тухлени къщи, верандите с перила, спокойни басейни от дърво. Кара покрай големия хребет на Маунт Джъдж; Спускащият се към шосето склон е поръсен с жълтозеления цвят на новите листа: по-нагоре вечно зелените борове очертават тъмен хоризонт върху небето. Изгледът се е променил от последния път, когато мина оттук. Вчера сутринта небето беше нарязано от тънки като ленти утринни облачета и той се измори да кара все към центъра на тази мрежа, където единствено му се струваше, че има изгледи за почивка. Сега пладнето на другия ден беше разсеяло облаците и небето в предното стъкло на колата е чисто и студено, и той не чувства нищо пред себе си, това прелестно "нищо" на Рут, това "нищо", за което тя му каза, че чувства. Очите ѝ бяха точно като това синьо. Чисти, без петна. Сърцето ти сякаш завинаги се възвисява от това тъмно, синьо небе.